Нов дом

Стоя на ръба и се оглеждам в звездите.

В безтегловност се нося към простора на необятността.

Пред мен се простира бъдещето, вплетено в една мечта,

зад мен минава миналото, бродирано на една сълза.

Не искам да знам кой съм, нито кога съм.

Не искам да мисля за тревоги и неволи.

Люлея се аз на невидимата люлка,

изпаднал в съня на своята забрава.

Но ето я - Земята, там нейде далеко.

Малка и обла...

Сива и гола...

Стоя и я гледам, или пък мене гледа?

Дочувам я, сякаш на ухо ми пришепва:

'Сбогом, сполай ти, любими човече.'

Кораби безброй... бяха, но вече ги няма.

Аз съм последен,

но и първи бях тук...

Аз съм един от многото,

човек сред нощта.

Стоя и се рея из бездната небесна,

стоя и наивно се чудя къде ли сгреших.

Мъдростта идва с времето, 

ала то си отиде, от мене отпратено.

Защо тъй бездушно постъпих?

Ако можех да слушам щях да чуя,

ако можех да гледам щях да видя,

ако можех да разбирам щях да проумея.

Защото не можех да слушам - говорих,

защото не можех да гледам - сочих,

защото не можех да разбирам - обяснявах.

Който ме чул, сглупил е,

който ме последвал, сгрешил е,

който ме разбрал, безумец е.

Красотата е тиха, вплетена в нощта,

очите ми се радват, сърцето ми кърви.

Земьо, о земьо прости ми, 

прости ми че те изоставям за друга,

прости ми защото прегръдката ми е отровна,

прости ми защото ласката ми е груба, остра, метална, 

прости ми защото целувката ми е огън...

Простете ми животни, защото ви прострелях и изтребих,

простете ми риби, защото ви в мрежа улових,

простете ми влечухи, защото ви с ботуш стъпках,

простете ми птици, защото крилата ви строших,

простете ми дървета, защото ви изсякох,

простете ми ливади, защото ви отрових,

простете ми братя, защото ви обрекох.

Но не! Стига! Безумие е да се за миналото мисли прекомерно!

Бъдещето е пред мен, пред мен и моите братя.

Там - нейде сред сърцевината на пустощта - се крие звезда, 

а до нея още една малка Земя...

Сега е моят шанс за спасение,

шанс за изкупление и ново начало.

Там на планетата дива,

с природа игрива...

Ето, аз съм оптимист, 

защото знам, че от грешките си съм се поучил 

и от тук нататък само бих сполучил.

Но дали това е така,

защото винаги досега,

човешката природа е била все една...

ЖВ

We skip

In the evening we are awake.

In the morning we are asleep.

We watch but do not see.

We see but do not comprehend.

We comprehend but do not appreciate.

We appreciate... and then we forget.

We marvel the instant. For it is eternal!

And now... it's gone!

We enjoy nothing,

nothing except change.

We buy, and spend, and sell, and lend.

We consume items and stuff.

We consume people and us.

We are so many and yet so alone.

We smile, we cry, we laugh, we... skip.

skip

skip

We may read this, but no...

skip

skip

skip

and skip

Finally, the end is nigh for the time is sparse!

We do what we do, because we... skip

skip

and then it is. For we are who we are, but we 

constantly dream of being something else.

JV

When the autumn leaves are falling

When the autumn leaves are falling
and the sadness creeps in the night,
When the days are long and boring,
and passing without the smallest light.

When the people flow like rivers
and nobody stays behind,
when the moon is slowly dying
and the sky grows dark, unkind.

When sleep is a cure so sweet
but goes bitter with the time,
when your smile is there to quiver
painted on a mask sublime.

When streets are empty
yet crowded full.
when people laugh at you not all so gently,
and take you as a fool...

Remember this:

Autumn leaves are falling,
but the spring will come again.
Days are long and passing,
but the light comes only from within.

People flow like rivers,
but water is a precious gift.
The moon might die tonight,
only to be reborn and bright.

Sleep might get bitter,
but the power to wake is yours.
Smiles may sometimes quiver,
but smiles are also cures.

A crowded street is full of hopes,
full of dreams.
For crowds are not made of glass,
but hold the hopes and dreams all so vast.

J.V.

Тъм

Къде е тъмата?

Там нейде в гората?

В гората ли? Не! 

сред мъглата на тълпата!

Там е и се носи.

Там стои и проси!

Не щеш ли ти да го разбира,

кат' усойница гнездо си събира.

Без милост и без жалост,

без искрица вялост,

тя се кат' море разплисква 

и своя дял безмилостно изисква.

Бързо, бягайте братя,

да се скрием от нея всятя!

Мирис на вятър и пепел от време.

Миля... и отново без да спреме.

Ето накрай земята,

сам съм пак пред листата на гората.

Извор... и песента водна, 

рекичка мъничка... душа сродна.

Тъкмо да пия и лик да измия, 

когато я съзирам

стои там

насред полята

и се къпе във росата,

истината за тъмата...

Сякаш тя нежно и небрежно

гали ми слуха

и отговорът ми сервира под носа:

"Не е тя в гората, 

нито сред мъглата на тълпата.

Не е и насред полето,

нито пък е във морето,

няма я дори в небето, 

Те е във страха,

във страха й е дъха!"

J.V.