Среща

Пенлива тишина се разстилаше над полето.
Усещах как хладната трева докосва стъпалата ми под галещите ласки на вятъра.
Старата круша беше притихнала и едвам дочувах шепотът й сред нощта.
Месечината игриво се гонеше с облаците в далечината.
Продължих да се движа напред докато не дочух планинския ручей.
Знаех, че съм на правилното място. Оставаше ми само да чакам.
Времето минаваше бавно под музиката на щурците. Звездите прозираха през кръпките на облаците и чистият хладен въздух ухаеше на зеленина.
Бях уморен, но в тишината дневни ми тревоги бавно започнаха да се изпаряват.
Не след дълго от тях нямаше и помен. Реших да се приближа до брега на ручея. Легнах на земята и вперил поглед в сияйните искри на небосклона, потопих стъпалата си в реката.
Усещах чистата хладнина на водата, докато ме масажираше нежно.
Облаците бяха отминали и месечината ме гледаше благо.
Тревата наблизо се разшумоли от меки пристъпващи стъпки.
Не отместих поглед от месечината, но по устните ми се изписа издайническа усмивка.
Тя събу обувките си и седна на тревата до мен. Погледнах я. Взираше се напред - към планината, към гората. Скоро обаче отмести топлия си поглед и го спря на мен. Сложи ръката си върху моята и легна на земята до мен. Аз свих пръсти и притиснах дланта й към моята. Тя направи същото, явно и аз й бях липсвал.
Лежахме един до друг на хладната земя, сияйни в лунната палитра. Бяхме щастливи в тишината на нощта.



2017.12.12 Константин

Тея

Следобед. Тежка жега. Тракане на клавиши. Пристъргване на хард диск. Беше лято.

Тея стоеше пред компютъра и се взираше в слоящият се пред нея Фотошоп. Опита още един филтър, но… Не! Не беше това, просто този път моделът не беше хубав. Не че не беше, просто… нямаше тази пълнота и дълбочина на присъствието, които я караха да настръхне, когато погледне raw файлът. Трябваше й почивка. Реши, че не й се пие повече кафе, а вместо това ще се разходи малко навън, за да си прочисти мислите и евентуално да реши как да направи снимката наистина уникална.

Навън беше още по-горещо. Знойното слънце разтапяше всяка мисъл и поглъщаше лакомо света. Климатици от вси страни пъхтяха задружно и се опитваха да претоварят електрическата мрежа. Една муха си почиваше на сянка. Улицата бе прашна, но нямаше много коли. Пловдив...

Тея се замисли, дали беше наистина добра идея да излиза в този пек, но пък вече не й се стоеше затворена вътре. Реши да се разходи до близкото паркче.

Тротоарът тракаше небрежно под стъпките й, листата на дърветата се гонеха едно друго под вещото ръководство на лекия ветрец, който се беше появил. Още малко и щеше да стигне парка.

Тъкмо се беше зареяла в мислите си, когато видя нещо, което я накара да замръзне на място. Тя самата не знаеше защо погледна натам - встрани. Може би някакво малко движение беше привлякло вниманието й, а може би бе просто интуиция? Все едно,  сега вече беше безсмислено да мисли над това. Стоеше лице в лице с едно малко момиченце, което беше седнало на земята и ридаеше безшумно в шепите си.

Тея се приближи до момиченцето и се зачуди дали да го заговори, но реши да не го прави. Приближи се, седна на земята до момиченцето и го прегърна. Момичето първоначално леко се сепна, но после се притисна близко до Тея и захлипа още по-силно. Така стояха няколко минути. След това момичето постепенно престана да плаче, отдръпна се леко встрани и я погледна с дълбоките си кафяви очи, които бяха и доста зачервени.

“Успокои ли се?” - запита Тея.

“Малко.” - каза момиченцето.

“Как се казваш?”

“Всеки ми вика по различен начин.”

“А ти самата как се наричаш?”

“Не знам, предполагам, че си мисля за себе си просто като ‘аз’.”

“Добре, здравей ‘Аз’, аз съм Тея, приятно ми е да се запознаем.”

“Хубаво име! Харесва ми! Идва от Теодора, нали? Дар Божи.”

Тея се очуди, че момиченцето знаеше това, но си помисли, че сигурно има приятелка или сестра, която също се казва така.

“Точно така! Браво! Може ли обаче да те попитам нещо?”

“Да.” - отвърна ‘Аз’

“Защо плачеш?”

“А, това ли - сложно е.”

“Опитай да ми обясниш, може да разбера и да ти помогна.”
“Но ти вече ми помогна, вече се чувствам много по-добре.”

“Радвам се!” - широка усмивка грейна на лицето на Тея, но все пак искаше да разбере истинската причина поради която детето плачеше допреди малко. - “Може ли все пак да ми кажеш какво те накара така да страдаш, обещавам, че няма да казвам на никого.”

“Ами… глупаво е.”

“Щом те е накарало да страдаш, значи не е глупаво.”

“Добре - плача, защото всички ме викат, но никой не ме вижда. Отивам там където ме извикат, но като пристигна, просто се правят, че не ме познават и ме игнорират.”

“Но - как така? Кой постъпва така лошо с теб?”

“Почти всички, често дори не ме виждат, когато стоя наблизо.”

“Не разбирам, как не те виждат - искаш да кажеш, че се правят, че не те виждат?”

“Не, просто не ме виждат, дори минават през мен.”

Тея се зачуди какво може да означава това - може би детска игра, която не бе чувала?

“Минават през мен и ме забравят. Напоследък все по-малко хора изобщо ме виждат. Ти си от малцината, другите и като ме видят - не се спират.”

“Да, хората понякога бързат по задачи и се опитват да не се бъркат в проблемите на другите.”
“Знам, просто ми е болно. Но вече съм по-добре, мисля че мога да продължа за днес! Благодаря ти, Тея, много ми помогна!”

Двете се изправиха.
“Радвам се да го чуя, но наистина не направих нищо особено. Искаш ли да те изпратя до вас?”

“А, не е необходимо, аз имам среща с Вяра след малко в София.”

“В София? Но, как ще стигнеш до там? Има ли кой да те закара - нали не си решила сама да ходиш?”

“О, не се тревожи, това не е проблем.”

“Как така?”

“О, не ти ли казах? Май забравих, като се замисля!”

“Да ми кажеш какво?”

“Тукашното ми име. То е Любов.”

“Любов?”

“Да, в Германия примерно ми казват Liebe, в Америка - Love, в Китай ме наричат Ai, както междувпрочем и в Япония. Нали ти споменах, че всеки ме нарича по различен начин.”

С това момиченцето започна да се издига във въздуха и с широка усмивка отлетя, ръкомахайки радостно.

Тея стоеше слисана насред улицата, не вярвайки на очите си.

Слънцето беше жарко, но пареше вече сякаш по-малко.



2016.07 Константин

Светлинки в нощта

Нощен пясък разпилян по брега на тъмнината.
Сияещ и искрящ - взиращ се в душата.
Нощен блясък съзерцан всред студа на планината,
кристален, чист - нежно галещ сетивата.
Порой от лъчи, пъстри и ефирни.
Далечни мечти - в сърцата немирни.
Малки светлинки - свещи пред зората.
Слънца и звезди, реещи се в синевата.



Константин