Stars

Stars so bright, filled with light!
Tell me, oh tell me!
Where have you been?
What have you seen?

Tell me of the wonders,
tell me of the miracles,
tell me of the smiles,
tell me, please tell me.

Have you seen the old man,
who gave his last dinner to his wife?
Have you seen the child who put a blanket on her sleeping mother and kissed her good night?
Have you seen the smiles of hearts filled with hope?
Have you heards the silent blessings of people of old?
Have you felt the tears of joy on a young mother's cheeks?

Starts so bright, shinings of old,
tell me, oh tell me...
but some other time.
'cause your stories are so many and your wisdom is so deep.
Tell me, please tell me...
When the night is dark and the light is gone...
Tell me then your stories,
so that I see your bright and feel your warmth.

Приятел

Той го мразеше. Ненавиждаше го. Биеше го, риташе го, блъскаше го, дразнеше го, малтретираше го. Всичко това продължаваше дълго, но животното никога не го напускаше и не се опитваше да го захапе.
Времето минаваше и листата окапаха. Дърветата се оголиха като мраморни статуи. Зимата наближаваше.
Един ден той така го ритна, че изглежда му счупи едно или няколко от ребрата. Кучето изскимтя и подви опашка. Той се смееше.
На следващия ден отиде за риба. Реши да застане насред реката, нагоре по течението от мястото където тя е наистина дълбока и страшна. Подхлъзна се и падна. Удари си главата.
Свести се на брега. Болките в главата му бяха безкрайни. След малко се поосъзна и разбра, че не е сам. Вия го до себе си, да диша тежко и бавно с хриптене заради гръдната рана. Очите му го гледаха мило. Тогава той разбра, че кучето което той ненавиждаше с цялата си душа му бе спасило живота.
"ЗАЩО??" - попита го той. "ЗАЩО МЕ СПАСИ?"
Кучето сложи глава на гърдите му и с последното си дихание му отговори:
"Защото любовта не е нещо, което може да се нарани, защото аз те обикнах още от малък и независимо колко ме биеше и колко ме мразеше аз знаех, че ще те обичам до своя край..."
Той го прегърна и горко заплака...

Sleep

He was standing there, eyes filled with love.
She was sleeping.
He put a warm blanket on her - so that she doesn't get a cold.
She was sleeping.
He was standing there next to her.
She was sleeping.
He washed out his tears and left.
Her dreams were by sadness consumed.
He died in battle with words: "Forgive me".

She was alone in the room.
He was sleeping.

---------------------------- 

Той отиде до нея и я погледна с любов.
Тя спеше.
Той протегна ръце и я зави нежно - да не настине.
Тя спеше.
Той изправен до нея стоеше.
Тя спеше.
Той сълзите избърса в ръкава и с мъка замина.
Тя в кошмари тъжеше.
Той на фронта загина с думи: "Прости ми".

Тя сама в стаята стоеше.
Той спеше.

ЖВ

The fight

Dreaded cold spreading slowly,
frowning clouds soaring high above,
howling owl flying tween the trees,
darkened sky, the embrace of night.

The wrath of wind biting in the flesh,
the chill of snow, melting on the skin.

The muscles straned, the heat's abeat.
A guardian lone in the company of night.

The great beast, creeping hungrily.
A crying child, sobbing close behind.

Knuckles clenched, the shine of metal.
Weight of hopes, weight of life.

A beam of light; sharp, baren teeth.
The thirst for blood and a snarling deep.

A running form, so great and big,
Shining eyes, so cold and sick.

A shaking hand; shivers stiff,
Impending doom; too soon, too soon.

A woman's cry, shril and dry,
cutting like a knife,
reminding of meanings lost.

A jump so vast,
a fight so brief,
yet pain so strong...

The ground is firm, cold and still,
the beast has fallen, the man alike.
A cry of pain, a woman's cry.
A smile of hope, the smile of man.