Среща

Пенлива тишина се разстилаше над полето.
Усещах как хладната трева докосва стъпалата ми под галещите ласки на вятъра.
Старата круша беше притихнала и едвам дочувах шепотът й сред нощта.
Месечината игриво се гонеше с облаците в далечината.
Продължих да се движа напред докато не дочух планинския ручей.
Знаех, че съм на правилното място. Оставаше ми само да чакам.
Времето минаваше бавно под музиката на щурците. Звездите прозираха през кръпките на облаците и чистият хладен въздух ухаеше на зеленина.
Бях уморен, но в тишината дневни ми тревоги бавно започнаха да се изпаряват.
Не след дълго от тях нямаше и помен. Реших да се приближа до брега на ручея. Легнах на земята и вперил поглед в сияйните искри на небосклона, потопих стъпалата си в реката.
Усещах чистата хладнина на водата, докато ме масажираше нежно.
Облаците бяха отминали и месечината ме гледаше благо.
Тревата наблизо се разшумоли от меки пристъпващи стъпки.
Не отместих поглед от месечината, но по устните ми се изписа издайническа усмивка.
Тя събу обувките си и седна на тревата до мен. Погледнах я. Взираше се напред - към планината, към гората. Скоро обаче отмести топлия си поглед и го спря на мен. Сложи ръката си върху моята и легна на земята до мен. Аз свих пръсти и притиснах дланта й към моята. Тя направи същото, явно и аз й бях липсвал.
Лежахме един до друг на хладната земя, сияйни в лунната палитра. Бяхме щастливи в тишината на нощта.



2017.12.12 Константин

Тея

Следобед. Тежка жега. Тракане на клавиши. Пристъргване на хард диск. Беше лято.

Тея стоеше пред компютъра и се взираше в слоящият се пред нея Фотошоп. Опита още един филтър, но… Не! Не беше това, просто този път моделът не беше хубав. Не че не беше, просто… нямаше тази пълнота и дълбочина на присъствието, които я караха да настръхне, когато погледне raw файлът. Трябваше й почивка. Реши, че не й се пие повече кафе, а вместо това ще се разходи малко навън, за да си прочисти мислите и евентуално да реши как да направи снимката наистина уникална.

Навън беше още по-горещо. Знойното слънце разтапяше всяка мисъл и поглъщаше лакомо света. Климатици от вси страни пъхтяха задружно и се опитваха да претоварят електрическата мрежа. Една муха си почиваше на сянка. Улицата бе прашна, но нямаше много коли. Пловдив...

Тея се замисли, дали беше наистина добра идея да излиза в този пек, но пък вече не й се стоеше затворена вътре. Реши да се разходи до близкото паркче.

Тротоарът тракаше небрежно под стъпките й, листата на дърветата се гонеха едно друго под вещото ръководство на лекия ветрец, който се беше появил. Още малко и щеше да стигне парка.

Тъкмо се беше зареяла в мислите си, когато видя нещо, което я накара да замръзне на място. Тя самата не знаеше защо погледна натам - встрани. Може би някакво малко движение беше привлякло вниманието й, а може би бе просто интуиция? Все едно,  сега вече беше безсмислено да мисли над това. Стоеше лице в лице с едно малко момиченце, което беше седнало на земята и ридаеше безшумно в шепите си.

Тея се приближи до момиченцето и се зачуди дали да го заговори, но реши да не го прави. Приближи се, седна на земята до момиченцето и го прегърна. Момичето първоначално леко се сепна, но после се притисна близко до Тея и захлипа още по-силно. Така стояха няколко минути. След това момичето постепенно престана да плаче, отдръпна се леко встрани и я погледна с дълбоките си кафяви очи, които бяха и доста зачервени.

“Успокои ли се?” - запита Тея.

“Малко.” - каза момиченцето.

“Как се казваш?”

“Всеки ми вика по различен начин.”

“А ти самата как се наричаш?”

“Не знам, предполагам, че си мисля за себе си просто като ‘аз’.”

“Добре, здравей ‘Аз’, аз съм Тея, приятно ми е да се запознаем.”

“Хубаво име! Харесва ми! Идва от Теодора, нали? Дар Божи.”

Тея се очуди, че момиченцето знаеше това, но си помисли, че сигурно има приятелка или сестра, която също се казва така.

“Точно така! Браво! Може ли обаче да те попитам нещо?”

“Да.” - отвърна ‘Аз’

“Защо плачеш?”

“А, това ли - сложно е.”

“Опитай да ми обясниш, може да разбера и да ти помогна.”
“Но ти вече ми помогна, вече се чувствам много по-добре.”

“Радвам се!” - широка усмивка грейна на лицето на Тея, но все пак искаше да разбере истинската причина поради която детето плачеше допреди малко. - “Може ли все пак да ми кажеш какво те накара така да страдаш, обещавам, че няма да казвам на никого.”

“Ами… глупаво е.”

“Щом те е накарало да страдаш, значи не е глупаво.”

“Добре - плача, защото всички ме викат, но никой не ме вижда. Отивам там където ме извикат, но като пристигна, просто се правят, че не ме познават и ме игнорират.”

“Но - как така? Кой постъпва така лошо с теб?”

“Почти всички, често дори не ме виждат, когато стоя наблизо.”

“Не разбирам, как не те виждат - искаш да кажеш, че се правят, че не те виждат?”

“Не, просто не ме виждат, дори минават през мен.”

Тея се зачуди какво може да означава това - може би детска игра, която не бе чувала?

“Минават през мен и ме забравят. Напоследък все по-малко хора изобщо ме виждат. Ти си от малцината, другите и като ме видят - не се спират.”

“Да, хората понякога бързат по задачи и се опитват да не се бъркат в проблемите на другите.”
“Знам, просто ми е болно. Но вече съм по-добре, мисля че мога да продължа за днес! Благодаря ти, Тея, много ми помогна!”

Двете се изправиха.
“Радвам се да го чуя, но наистина не направих нищо особено. Искаш ли да те изпратя до вас?”

“А, не е необходимо, аз имам среща с Вяра след малко в София.”

“В София? Но, как ще стигнеш до там? Има ли кой да те закара - нали не си решила сама да ходиш?”

“О, не се тревожи, това не е проблем.”

“Как така?”

“О, не ти ли казах? Май забравих, като се замисля!”

“Да ми кажеш какво?”

“Тукашното ми име. То е Любов.”

“Любов?”

“Да, в Германия примерно ми казват Liebe, в Америка - Love, в Китай ме наричат Ai, както междувпрочем и в Япония. Нали ти споменах, че всеки ме нарича по различен начин.”

С това момиченцето започна да се издига във въздуха и с широка усмивка отлетя, ръкомахайки радостно.

Тея стоеше слисана насред улицата, не вярвайки на очите си.

Слънцето беше жарко, но пареше вече сякаш по-малко.



2016.07 Константин

Светлинки в нощта

Нощен пясък разпилян по брега на тъмнината.
Сияещ и искрящ - взиращ се в душата.
Нощен блясък съзерцан всред студа на планината,
кристален, чист - нежно галещ сетивата.
Порой от лъчи, пъстри и ефирни.
Далечни мечти - в сърцата немирни.
Малки светлинки - свещи пред зората.
Слънца и звезди, реещи се в синевата.



Константин

Бурканче със сладко

В живота на всеки мъж идва един такъв момент, моментът на истината, моментът в който кулминира всичко - в който се вливат всичките потоци на твоето съществуване и който е опорна точка на екзистенцията ти в мултивселената. Моментът, когато си изцеден като домат, имаш още доста прясна мускулна треска на ръцете от работа и фитнес и когато дочуеш тези думи "Скъпи, ела ми отвори сладкото от ягоди, че не мога сама."

Инстинктивната ми мисъл беше да се направя, че просто ме няма - но нямаше как да стане това, защото преди малко ме беше видяла, докато ми беше отваряла вратата. Можеше да се престоря на заспал, но тогава просто щеше да дойде да ме събуди с ангелски вид и да ми връчи бурканчето от кошмарите ми в ръцете. То беше затворено от баба й. Баба й беше боец в UFC - Ultimate Fighting Championship - това е състезанието, което си пускаш, когато искаш да видиш малко истинска кръв по телевизията. С него плашат кечистите, когато се оплакват, че им е тежко или пък са си счупили нос, ръка, крак. Само най-големите главорези искаха да участват в това състезание, а баба й беше шампион на 3 различни теглови категории - за 20 години - във всички възрастови групи - дори при мъжете! Веднъж, мога направо да се закълна за това, я видях как изби един огромен пирон от бетонната стена само с поглед.

Та, това бурканче със сладко от ягоди бе затегнато лично от нея - бабата на моята сладка прасковка. Бурканчетата бяха направени от тестовата версия на Горила Глас 7Б - специална оферта бронирано стъкло от Корнинг, защото бурканчетата от горила глас 5 ставаха често на сол, докато ги затварше.

Та, проблемът бе, че ако не успеех да го отвия, щях да подложа съвместното ни съществуване в опасност, бракът и децата нищо не значеха. Милата ми сладковинка беше наистина фино животинче, но бе израстнала в стомамена кошара и гледана от баба си - имаше инстинкт на хищник и подушеше ли слабост, пускаше блага усмивка и безжалостно нападаше.

Аз бях мачото на града - от мачото на града, лошото момче, бях участвал в стотици сбивания и никога не бях губел, бях изтъкан от мускули и сигурно можех да пробия дупка в тухлената ни стена с юмрука си, ако се ядосах!

Но това сладко ме плашеше… Ама много ме плашеше, сънувах го през ден - знаех, че ще дойде моментът, в който няма да мога да го отворя и тогава животът ми щеше да се разпадне на милион малки парченца…

Събрах всичката мъжественост, която имах и пристъпих напред. Ходех наистина бавно, защото по пътя си внасях посленди поправки в завещанието си. Подписах го и го подпечатах набързо, пъхнах го в горното чекмедже на портмантото, че да го намерят като ми вадят протеиновите шейкове, и влезнах в кухнята.

Тя - моята сладка Лулу - сияеше. Дойде и се увисна на врата ми, набра се и ми даде звучна целувка. След това със салто се приземи на пода и с усмивка ми връчи бурканчето: "Бубуу, баба пак е прекалила, не мога да го отворя - моля те отвори ми го."

Пот започна да се стича от лицето ми, протегнах грамадната си ръка - все пак бях два метра и десет - и взех бурканчето. В момента, в който бронираното стъкло докосна плътта ми, аз вече знаех че това е то. Каквото било - било, не бих казал, че съм живял лошо, напротив дори. Нали знаете - понякога човек просто знае, има предчувствие, 6то чувство един вид.

Докато Любомира продължаваше да ме гледа влюбено, аз бавно извадих грапавите ръкавици за строителни дейности, които обикновено ползвах при отварянето на бурканчетата на на 93 годишната баба Кичка - която междувпрочем изглеждаше на 25...  но това е тема за друг проблем.

Проверих дали ръкавиците са добре затегнати - все пак трябваше да имат максималко сцепление с бурканчето - и след това заех поза, която ми позволяваше да използвам максимална сила. Три, две, едно…. Започнах да се напъвам! Забележете не казвам развивам, защото капакът на бурканчето разбира се не помръдваше - просто си стоях в кухнята, надувах мускули, пуфтях като хипопотам в сауна, червенеех като изгорял от слънцето домат и изобщо си се напъвах.

Разби ра се, това не даде резултат, първият ми опит беше отишъл - бегло забелязах, как усмивката от лицето на Лулу започва да намалява - липсваше вече този невинен блясък и зад него постепенно се прокрадваше инстинкът на професионален убиец.

Втори опит - този път бях загрял от първия път и мускулите ми бяха пълни с кръв - досетих се твърде късно, че е можело да взема от бързодействащите стимуланти в хола - твърде късно уви. Опитвах се около минута при втория опит и през цялото време си мислех, че да развиваш ръчно запоени бойни танкови снаряди сигурно е толкова лесно и приятно занимание, за разтуха в следобедния припех - под лекия ветрец на морето…

Оставаше ми само още един опит - знаех го, а и изглежда и Любомира вече го знаеше, защото лицето й се беше превърнало в каменен модел на идеалните женски лицеви пропорции. Само едната вежда леко играеше издайнически.

Това беше моментът - моментът на истината, в който или щях да докажа, че съм мъж или край - дори не ми се мислеше каква форма би имал този край, знаех само, че е край и това ми стигаше.

Трети опит - този път бях готов да мина лимита си, да надскоча себе си - както го бях направил, когато бях станал световен шампион по борба в тежка категория. Тогава баба Кичка беше сред публиката и нямах избор просто. Сега ситуацията беше подобна. Използвах трите години в Тибет да концентрирам Чи-то си във всеки един от пръстите ми поотделно. Гледах буркана с две отворени очи и половина - още бях неопитен и третото око ми се отваряше само до половината, но и това стигаше, за да анализирам атомните решетки на метала и да видя вдлъбнатитите, които предните ми 2 опита бяха оставили по петорно закалената стомана на капака.
След тридесет секундна концентрация започнах да се напъвам. Умората от фитнеса и от работата се беше изпарила, знаех, че нищо не знам и това ми даваше увереност! Стисках буркана с все сила и заизвивах мускулестото си тяло. Сигурно приличах на бизон, омотам в мрежа, борещ се за живота си и опитващ се да се отксубне от примката - по цялото ми тяло се стичаше под, подът беше вече мокът. Температурата на мусклите ми беше скочила с поне 4-5 градуса и млечният шоколад на плота до мен се топеше. Капакът не помръдваше, оставаха ми само още 10тина секунди сила в мускулите, преди да ми трябва почивка. Знаех, че 4ти опит няма да има. Беше сега или никога! Взех решение, единственото възможно решениет, което можеше да взема, реших да дам още повече от себе си!

Мускулите ми завибрираха от 150-те процента, усилия на които ги подлагах. Усетих как костите ми започват да се напукват, светът се зави, нямаше как да се предам - просто беше немислимо - можех и щях да превъзмогна съдвата си. Майната му - нали съм от Пловдив! Достигнах 200% напрежение в мускулите, някои от мускулните ми влакна започнаха да се късат, ръката ми стана тройно по-голяма отколкото бе обикновено, вените във врата ми бяха с размерите на градиснки маркучи. Тъкмо, когато вече бях решил, че това е то - се случиха три неща едновременно.

Първото беше, че котката ни умря от стрес, второто беше, че бурканчето изпука - не изгърмя като 10 килограма динамит - заради вакума вътре, разбирате ли. Третото пък беше че аз изпаднах в несвяст - може би заради ударната вълна на внезапното ниско налягане, което се бе образувало заради оттеглящият се въздух към бурканчето.

Докато падах към пода и усещах как любимата ми Лулу ме поемаше в обятията си, можех да си мисля само едно: "Трябва да започнем да пазаруваме сладка от магазина…"




Константин

Заглавието после

Отварям вратата и онемявам - пред мен стои тя!

И представяте ли си беше решила тази вечер да готви... кухнята беше като след апокалипсис.

Пристъпвам плахо, плахо напред - очите ми шарят и се опитвам да оценя грубо щетите по мебилировката, печката, котлоните, тиганите и...тавана.

След това забелязвам, че котката  гледа жално и се опитва с котешките си очи да каже: "Защо ме остави?".

Тръгвам към нея, да я помилвам и да й се извиня "Не знаех, че така ще стане, всичко започна така невинно", когато ТЯ застава на пътя ми с безжалостно невинна усмивка.

"Аз уж знаех как се правеше мусаката, ама микровълновата печка като нещо откачи и то... иначе много добре вървеше."

Невинните й очички ме гледаха умолително, докато пръстите й шареха едни по други, пристъпваше от крак на крак - наистина й беше гузно: "Не се тревожи, нищо кой знае какво не е станало, ще изчистим и всичко ще се оправи", чух се да казвам - сякаш отдалеч.

Тогава тя се тросна на дивана изморена от ежедневието си на любвеобилен дребен бозайник.

Аз постоях още час-два в кухнята - на същото място, не мърдайки и преосмислях  дребни неща като битието си и смисъла на съществуването, когато на вратата се позвъни.

Нисък човечец с равнодушен поглед ме изгледа безизразно и каза: "Добър ден. Аз съм от мобилния Ви оператор имате неплатени сметки и се налага да Ви прехвърлим към съдебен изпълнител. Да си знаете само."

Аз стоях и го съзерцавах изпод вежди, опитвах се да вникна в смисъла на думите му, но някак не ми се отдаваше - мислех си само за това как скъпата ми съпруга му мяташе въздушни целувки от хола (зад гърба ми) - просто... тогава осъзнах, че освен един средноедър уморен от работата бозайник, съм и отскоро едър рогат добитък…

Това ли беше сега животът ми? Що за мизерно съществувание беше това. Не стига, че съм се спукал от работа ами сега и това…

Просто не беше честно, с какво бях заслужил това - жена ми готвеше като комбинираната версия на двете заварени сестри на пепеляшка, а мъжът, който явно ме беше изместил, беше метър и петдесет на метър и петдесет и имаше сексапил колкото три орангутана разцъкващи белот.

Затварям врата под носа му и се обръщам към миналата ми женица. Гледам я, гледам я и след това пак тряскам вратата, но този път от другата страна.

Отварям вратата, влизам, взимам котката, излизам, затварям вратата - така, сега сме аз и Гошо срещу света, умувам известно време каква ще ми е следващата стъпка и не след дълго ми хрумва, че съм безидеен…

Но няма страшно, ей сега отивам в бара на ъгъла пия нещо на екс и просто няма как да не ми дойде нещо брилянтно.

След третото топло мляко установява, че една девойка ме наблюдава с интерес от отсрещната страна на тезгяха - отнема ми малко време да разбера, все пак съм бая замаян вече, но се сещам - тя е барманката!

Така замислям се вече ясно, ако все пак ако ще правя нещо най-добре първо да го върна на змията, дето ми отрови живота и хвърлям един поглед на барманката.

Тя - чаровницата - ми се усмихва с прекрасните си зъби, присъпва напред с грацията на зебра и нежно ми прошепва с плътен басов глас "Ах, ти, палавнико, само от погледа ти се чувствам неловко."

Така, това бързо развитие на отношенията ме кара да си мисля, че евентуално може би нещо не е както трябва.

Докато барманката ме носи на изненадващо мускулестите си ръце към спалнята, аз съм потънал в размисъл какво не е наред - накрая се сещам и излитам от леглото с победоносно "ЕВРИКА" изражение - забравил съм котката в антрето!!!

Взимам Гошето а той ме гледа с погледа от по-рано тази вечер. Знам приятел, бурна вечер си беше.

Прибирам се вкъщи - а там жена ми вече ми е простила, че ми е изневерила и положението не е чак толкова неловко - скарва ми се само малко, колкото да си знам урока, а аз след това решително се запътвам към кухнята - има работа за вършене.

Константин и Сиси

Заглавието после

Отварям вратата и онемявам - пред мен стои тя!

И представяте ли си беше решила тази вечер да готви... кухнята беше като след апокалипсис.

Пристъпвам плахо, плахо напред - очите ми шарят и се опитвам да оценя грубо щетите по мебилировката, печката, котлоните, тиганите и...тавана.

След това забелязвам, че котката  гледа жално и се опитва с котешките си очи да каже: "Защо ме остави?".

Тръгвам към нея, да я помилвам и да й се извиня "Не знаех, че така ще стане, всичко започна така невинно", когато ТЯ застава на пътя ми с безжалостно невинна усмивка.

"Аз уж знаех как се правеше мусаката, ама микровълновата печка като нещо откачи и то... иначе много добре вървеше."

Невинните й очички ме гледаха умолително, докато пръстите й шареха едни по други, пристъпваше от крак на крак - наистина й беше гузно: "Не се тревожи, нищо кой знае какво не е станало, ще изчистим и всичко ще се оправи", чух се да казвам - сякаш отдалеч.

Тогава тя се тросна на дивана изморена от ежедневието си на любвеобилен дребен бозайник.

Аз постоях още час-два в кухнята - на същото място, не мърдайки и преосмислях  дребни неща като битието си и смисъла на съществуването, когато на вратата се позвъни.

Нисък човечец с равнодушен поглед ме изгледа безизразно и каза: "Добър ден. Аз съм от мобилния Ви оператор имате неплатени сметки и се налага да Ви прехвърлим към съдебен изпълнител. Да си знаете само."

Аз стоях и го съзерцавах изпод вежди, опитвах се да вникна в смисъла на думите му, но някак не ми се отдаваше - мислех си само за това как скъпата ми съпруга му мяташе въздушни целувки от хола (зад гърба ми) - просто... тогава осъзнах, че освен един средноедър уморен от работата бозайник, съм и отскоро едър рогат добитък…

Това ли беше сега животът ми? Що за мизерно съществувание беше това. Не стига, че съм се спукал от работа ами сега и това…

Просто не беше честно, с какво бях заслужил това - жена ми готвеше като комбинираната версия на двете заварени сестри на пепеляшка, а мъжът, който явно ме беше изместил, беше метър и петдесет на метър и петдесет и имаше сексапил колкото три орангутана разцъкващи белот.

Затварям врата под носа му и се обръщам към миналата ми женица. Гледам я, гледам я и след това пак тряскам вратата, но този път от другата страна.

Отварям вратата, влизам, взимам котката, излизам, затварям вратата - така, сега сме аз и Гошо срещу света, умувам известно време каква ще ми е следващата стъпка и не след дълго ми хрумва, че съм безидеен…

Но няма страшно, ей сега отивам в бара на ъгъла пия нещо на екс и просто няма как да не ми дойде нещо брилянтно.

След третото топло мляко установява, че една девойка ме наблюдава с интерес от отсрещната страна на тезгяха - отнема ми малко време да разбера, все пак съм бая замаян вече, но се сещам - тя е барманката!

Така замислям се вече ясно, ако все пак ако ще правя нещо най-добре първо да го върна на змията, дето ми отрови живота и хвърлям един поглед на барманката.

Тя - чаровницата - ми се усмихва с прекрасните си зъби, присъпва напред с грацията на зебра и нежно ми прошепва с плътен басов глас "Ах, ти, палавнико, само от погледа ти се чувствам неловко."

Така, това бързо развитие на отношенията ме кара да си мисля, че евентуално може би нещо не е както трябва.

Докато барманката ме носи на изненадващо мускулестите си ръце към спалнята, аз съм потънал в размисъл какво не е наред - накрая се сещам и излитам от леглото с победоносно "ЕВРИКА" изражение - забравил съм котката в антрето!!!

Взимам Гошето а той ме гледа с погледа от по-рано тази вечер. Знам приятел, бурна вечер си беше.

Прибирам се вкъщи - а там жена ми вече ми е простила, че ми е изневерила и положението не е чак толкова неловко - скарва ми се само малко, колкото да си знам урока, а аз след това решително се запътвам към кухнята - има работа за вършене.

Автори: Симона и Живко

Продавачът

Имаше много различни хора. За някои тя беше красива, за други - приказно хубава, за трети тя бе повече от прелестна. Имаше и такива, които я подминаваха, най-често просто не я бяха видяли, когато минавата покрай нея. Други й завиждаха, прекланяха, изпълняваха всяко нейно желание. Тя някак бе свикана с това и не се замисляше за това, че светъй не й беше длъжен. Просто го приемаше като даденост, че всяка нейна стъпка бе на мек килим и почти всичко й беше безплатно в живота. Отидеше до магазина и там магазинерът си измисляше някакъв предлог, за да не й иска пари. Качеше се на тролей и някой червенолик тинейджър припряно ставаше от мястото си и се правеше на загледан в петното на тавана, загадъчно и неочаквано притегателно. Пазареше нещо от супера и дузина мъже по пътя за вкъщи й предлагаха да вземат тежката чанта с двата кроасана и половинлитровото шише вода, незабелязвайки бабата с петте претъпкани до скъсване чанти, която лъкатушеше бавно и целеустремено, за да сготви на внуците, които щяха да дойдат за вечеря - беше празник все пак.
Тя бе от този тип момичета, които не бяха глупави, дори напротив, но никак нямаше против това внимание. Не го обичаше, но не странеше от него - беше го приела и живееше с него, без да спори със съдбата за жребия си.
Един ден, обаче се случи нещо непредвидено. Неочаквано дори. Отиде до кварталното магазинче, откъдето пазаруваше, когато не й се ходеше до големия супермаркет, в другия край на квартала. Там тя завари нов продавач - един млад мъж, може би с 5 години по-възрастен от нея. Взе един хляб, едно масло, кашкавал и две кисели млека. Отиде до гишето и затърси портфейла си из малката кокетната чантичка, с която бе излязла. Търси около минута, но напразно - явно го беше забравила вкъщи. Не й се правеше втори курс, макар магазинчето да беше близо до жилището й, затова тя пусна най-чаровната усмивка, на която бе способна, погледна с прекрасните си сини очи продавача и докато по детински си играеше с кичурите на косата си, му обясни, че си е забравила портфейла вкъщи и ако може да вземе продуктите, пък ще плати утре.
"Не! Не може!" - каза младежът хладнокръвно.
Тя се сепна - не бе очаквала такъв отговор. Наистина не бе, никой не й казваше не - никога. Погледна изненадано тъмнокафявите му очи и откри, че там липсваше онзи лъстив пламък, който гореше в очите на повечето мъже. Също така липсваше стеснение и притеснение. Той не отвърна поглед, не погледна настрани и не пусна бъз премерен поглед към деколтето й. Не - просто я гледаше меко и равнодушно, без страх, без желание, без гняв - някак чисто - без скрити помисли или желания.
Тя не бе свикнала да я гледат така, смути се.
Сведе поглед надолу и се примоли наново.
"Вижте, ако сте забравили портфейла си, отидете и го вземете. След това ще се радвам да Ви обслужа. Това е бизнес, не продаваме на обещания. Съжалявам, но такава е политиката на магазина."
Тя усети как вътрешно нещо в нея кипва - кой беше той, този никаквец, че ще й обяснява за политики и какво ли не. Нима щеше да го излъже и да не върне парите? Нима не бе взимала така продукти и преди, дори другото момче беше настоявало изобщо да не плаща, много пъти дори!!!
Какво си въобразява този! Ненормалник!
Каза му, че щом така се отнасят към един от редовните си клиенти, няма кракът й да стъпи там повече! И го мислеше!
Завъртя се, може би леко театрално, и излезе. Би затръшнала вратата, но добрите й маниери не го позволяваха. Следобед отиде на кино с приятелка. Не можа да се наслади обаче на комедията, разкриваща се на екрана пред нея. Мислите й бяха с онзи недодялан начинаещ магазинер. С онзи надувко, който си мислеше, че много разбира от бизнес! Нямаше да пазарува повече от там - решена беше, освен... Освен ако не се върне другото момче магазинер - да. Филмът свърши и след кратка разходка се разделиха с приятелката и после тя се прибва вкъщи. Затвори вратата и усети, че е още кисела от случката сутринта. Направи си чай и си пусна любимия албум. Това малко помогна, но като заспа сънуваше как всякакви комбинирани зарзавати й се присмиваха и й казваха "Не, не може. Това не е политиката на магазина. Не! Не става!"
Събуди се още по-намусена и това й настроение се процеди през цялата седмица като лимон през запушена цедка - бавно и кисело.
Беше отново Събота. Стана се рано, изпи си сутрешното кафе и реши да излезе да се поразходи малко. Не знаеше как, но краката й инстинктивно я бяха завели в посока магазинчето. Реши, че така и така е там, ще мине отблизо, да види дали не са сменили продавача - дали не са върнали нейния познат - Милен... или беше Миро? Добре де, не си спомняше името му, но той й беше приятел - понякога дори си говореха за това как й е минал денят или какви проблеми има в работата.
Спря се пред магазинчето и леко надника вътре - офф, не се виждаше добре, даже никак - щандът на продавача беше скрит зад рафтовете. Не беше сигурна какво да прави, но внезапно отвътре получи прозрение. Почти със сигурност са го сменили вече онзи надувко от миналата седмица. Със сигурност управителят бе забелязал, че от него нищо не става и е вреден за бизнеса и го беше уволнил, да - най-вероятно това се беше случило с онзи грубиян. Тези мисли й дадоха необходимата сила, за да прекрачи прага на магазинчето. След като се озова вътре, реши все пак да не рискува и се придъжаше до стената, старателно прикрита зад ролата тоалетна хартия и рафта с кухненски пособия. От вътрешността на магазинчето дочу гласове.
"Това прави пет лева и двадесет и три стотинки." - каза омразният продавач - бе сигурна в това, защото сънуваше гласът му всяка вечер.
"Десет, двадесет, тридесет..." - дочу се провлаченият глас на старица, която изглежда броеше стотинки. - "Три лева и десет... Три лева и дванадесет. Ох, ами сега, какво ще правя." - жената очевидно нямаше достатъчно пари и гласът й трепереше от притеснение.
"Ах, ами... ще върна солта. Чедо, колко ще стане сметката, ако върна солта?"
"Добре, момент да проверя." - дочу се щракане на клавиши и познатото изпиукване на бар код скенера. 'Мръсник', си помисли си тя - 'дори и на тази жена не иска да помогне.'
"Така, госпожо, солта която сте взели днес е на проможия и е част от рекламната кампания на една нова фирма, която се опитва да навлезе на пазара. Промоцията е комбинирана - сол, хляб, масло, три кофички кисело мляко и парче кашкавал - за един лев. Как можах да забравя - наистина се извинявам, моля ви не ме докладвайте на собственика, аз съм отскоро тук. За да Ви компенсирам, ще включа и парче сирене към промоцията. Моля отидете и си изберете една хубава голяма буца от хладилната камера."
Жената очевидно не разбираше добре какво се случва, затова младият мъж отиде с нея до хладилната камера и взе една еднокилограмова бучка сирене, от скъпа марка. Също така смени кашкавала й с по-голямо парче, което беше от същата скъпа марка. Маркира всичко и й поиска един лев. След като старицата се разплати, той я помоли да не споменава за това пред колегите му, защото могат да го уволнят. Ако има друга подобна промоция - те ще кажат ведната, не са като него - разсеяни забравани. Старицата му обясни, че всички забравят понякога, благодари му за помощта и със широка усмивка на лице се отправи към изхода.
След като тя беше излезла навън, момичето, беше скрило зад рафта за кухненски изделия видя как младият продавач щракна нещо на касата и цената от 1 лев се промени на 17 лева и 23 стотинки. Цъкна копче и касовият апарат се отвори, той бръкна в джоба си, извади от там единствената двадесетлевова банкнота, постави я в касата, взе си рестото и затвори касата, като извади касовата бележка. Взе я, погледна я с топлите си кафяви очи и с усмивка и я прибра в задния си джоб.
Нещо в нея потрепна. Може би той не беше чак толкова лош... Може би пак би пазарувала в това магазинче. Може би...

След време щеше да разбере, че това беше моментът, който бе променил живота й. Това беше и историята, която разказваше на децата си - историята за това как се бе влюбила в баща им.



Константин