Рождество Христово

Роди се Христос, помазаникът Божий!
Младенец малък и сладък, но в силата си неземно ярък.
Дойде смъртта да победи и хората от ада да спаси.
Слезе чак от небесата, лежи сега благо на земята.
Дойде греха ни да пребори и портите Неземни да разтвори.

Радвайте се хора, защото слезе нашата опора!
Дойдете и вижте, докоснете Го и целунете!
Защото дойде Бога на земята, за да строши на змията главата.
Дойде Бога в низините, слезе чак от висините.
Дойде и любовта Си ни откри, с нея Той завинаги да ни освободи!
Радвайте се, Христос се яви - Сина Божий, несътворим, за нас днес се роди!

If the world was different

If the tears in the night were made of lead instead of fire, who could ever wake?
If the memories were made of ice cream, won't we freeze to death?
If happiness was smooth, wouldn't it just constantly be slipping away?
If we were all flowers, won't we all just love the gray?
If the starts were whispers from afar, will anybody even listen?
If the smiles were a currency, could we starve as we hasten?
If kindness was the only cure, won't we die of common cold?
If the questions were actually answers, won't the knowledge make us bold?

For the tears are fire and lead, but the strength of hope cannot be met.
For the memories could be ice and cold, but the warmth within will always hold.
For the happiness is sometimes smooth, so that it can emerge and sooth.
For some people are like flowers, bathing us in colorful warm empathic showers.
For the starts are always talking, and we listen to their distant stroking.
For the smiles could be paid with, and this is the greatest gift.
For the kindness is also a cure, the one that's truly pure.
For having all the answers could make us only temporary bold, because with knowledge comes also the wisdom of old.

J.V.

История

Ела, страннико и чуй историята на нашата съдба.
Историята на битието, вплетена в бримките на житието.

За това как времето се е за материята сгодило,
и как от любовта им пространството се е родило.

За това как звездите в бездната са просияли,
и с любопитна светлина, искрящи, мрака те раздрали.

За това как с еоните вселената също е растяла
и сред плазмата горяща, планетите съзряла.

За това как космосът е постепенно тишината преоткрил,
и материята отново с мрака е завил

Чуй, страннико историята за тези мистични и древни чудеса,
съществували далеч преди началото ни на света.

Преди първия човек Земята към плодородие да склони,
преди погледа си в лазура да плени,
преди с въображението си светове чудни да посети,
преди гордостта си тъй безславно да възвеличи.

Чуй страннико и разбери,
че историята е не една.
Скрита е, винаги различна, във всяка една душа.

Страннико, нима ти не знаеш,
че всеки от нас е част в нашата съдба,
и с нашите дела избираме истина или лъжа.

The smile of eternity

Ethereal brightness shining in the eyes of eternity,
skies of hope and warmth shared with the birds of tomorrow.
Soft winds of joy bringing the smiles long lost.
Clouds like cotton balls of tranquility, filled with the tears of the past.
The truth is caressing the fields with transparent gloves,
her touch so comforting, so real, so soft.
The sun engulfs the moon with the inner light of love,
the stars - their witnesses from high above.

Universe of serenity, universe of me and you and all of us.

В нощта

Може би нямаш нужда от мен,
не ти е нужна опора или милувка нежна,
справяш се прекрасно и сама,
силна си и борбена,
светът за теб е сякаш нищо...

Но знай едно!

Когато се от съдбата умориш,
когато глава непримирима преклониш,
когато вихъра на зимата усмивката ти вледени,
помни тогава ти,
че чакам те кротко аз в нощта,
чакам те с усивка мила и прегръдка тиха,
сълзите ти с длан ще избърша
и страховете ти с милувка ще прекърша...

Дъжд

Нощта заваля.
Падаше на малки капки тъмнина - стопяваше усмивки и затваряше очи.
Хората се опитаха да си поемат дъх в проливния дъжд, отваряха широко уста и жадно поглъщаха живителната есенция на въздуха.
И това не помагаше...
Битката бе тежка и продължителна.
Някои се покриваха с дъждобрани изработени от всякакви пособия. Имаше таблети, мобилни телефони, чат-пат се наблюдаваше някой гигантски екран на стационарен компютър.
Пенка от село Кифлич се опитваше да се скрие от мокрещатата тъмнина с помощта на цяла поредица от видео клипчета и селфита в тоалетната, но дори това не упя да я задържи задълго в света на будните. След това тя също така и заспа.

Нощта валеше ли валеше...
Идваше на талази и поваляше все повече от бодрите борци на Ококорието...
Клик след клик, цък след цък те падаха като кегли, повалени от пиле сомнамбул, преследващо поредния илюзьорен домат.

Вече бе твърде късно. Островчетата светлина бяха останали тъй самотни сред морето от необятен мрак. Звуците на похъркване се чуваха издайнически от всяка ниша на битейната реалност.

Нощта валеше и мократа тъмнина се разливаше във всяко жилище и се процеждаше през всяка пролука. Дори най-верните синове на Безкрайния Постинг и поддръжници на Ококорието постепенно се оказваха заляти от бурните вълни на среднощния мрак.

Нощта валеше на бурни талази, но без пресекулки и без жал.
Помиташе всичко по пътя си...
Надежтада почти не се виждаше (заедно с редица други неща, които също не се виждаха).

Останалите петима борци на Светлината и застъпници на всеотдайната и изострена до безумност комуникация със сетни сили постваха и лайкваха какво ли не - само и само да не се поддадат на мократа тъмнина, която вече се бе пропила дори в дрехите им.
Захвърлили всичко и облечени в пижами някои от тях щяха да разказват после на внуците си как в тези последни часове на силната борба са чували ефирните песни на кревата, който подобно на русалките ги е привиквал към себе си с неописуема чаровност и ухание на сладка мекота.

Още едно коте бе харесано, още едно бебе бе тагнато, още едно епично видео за нещо си бе споделено... Треперещи ръце, изнемогващи очи, обтегнат като струна ляв бутон на мишката, безвремие на битка!

И ето! Като чудо то се случи. Безмилостните капки тъмнина започнаха да оредяват. Скоро небето се разведели и пронизващият мракодъжд пресекна.

Милувката на светлината погали всеки малък блогър и постър и със своята нежна целувка отприщи поредната вълна утринни лайкове и постинги.

ЖВ

Една душа

В нощта на делата,
в ковчега на света.
Нейде в простотата,
насред безброй мечти,
стои една душа.

Стои и се усмихва нежно,
окъпана в лепкави лъжи,
поръсена с горчилка от омраза,
обсипана със завистна поквара,

Сама тя е чиста - насред поле от гнусота.

Стои тя и се усмихва благо,
ръце протяга и шепне слабо:

'Обичам те, недей така бързо да крачиш из света.
Нима ще откриеш в скоростта дъха на любовта.
Обичам те, не ме мрази,
нима омразата ще те спаси?
Обичам те, не ме лъжи,
лъжата сама глава ще преклони.
Ела при мен да бъдем двама,
ела и ръката ми хвани.
Да крачим тихо под дъжда,
да се любуваме на красотата на света.'

Стои и с усмивка ръце към всекиго протяга.
Усмивка блага, размита от нощта.

ЖВ

Самота... или нещо такова

Той стоеше сам в хладилника.

Беше обзет от самота и малко студ!

Имаше пиле до него, но то бе студено, а и недобре опечено.

Зачуди се за миг - как така се е озовал в хладилника.

Мина му бързо - мисълта.

Без да се усети как, пренесе се в хола...

Сигурно се бе взел за пилето и се бе сервирал по инерция...

Провал след провал, как можеше да е толкова разсеян.

Трябваше да запише някъде своите мисли.

Опита се да ги запише на гърба на един Тефтер.

Тефтерът го ухапа и избяха в другата стая.

За какво му бе да кръщава добермана си Тефтер...

В холът цареше сумрак - дали не бе поради факта, че бе забравил да купи крушка?

Крушите стояха в кухнята, зелени и... непригодни за електрическата инсталация.

Бе се опитал да завие вече една - не пожъна успех... След втората се оказа.

Защо... защо никой не ме иска - запита се. Как може такъв мъдър и сръчен да съм и да съм сам.

Жена му му перна един чехъл по главата  и му каза - "Стига си хленчил, ами се дръпни, че гледам 'Бик с брат Ар' по първа'".

Това беше - ситуацията не се издържаше, не можеше да понесе повече това положение... Нуждаеше се от промяна - отиде до тоалетната и си изми зъбите. Ухили се кат' кон и се огледа. Нямаше огледало. Стената беше бяла на подозрителни точки.

Вечерта зави малкото градче със своето одеало. Нощта дойде...

Всички спяха, само Гер Ой не би! Той нямаше и как да бие, защото бе доста хилав, но ако евентуално някога успееше да бие, то сигурно би бил сметана. Обичаше да бие сметаната. Падаше си таен побойник на млечни изделия и затова тортичките му винаги бяха особено пухкави...

Легна и затвори очи, Красавица Ухайнова хъркаше ритмично до него. Силата на самотата го обзе - бе отново сам в свят от меденки, но без меденките... Почувства се натежал, сякаш животът му бе увиснал на врата. Като се осъзна разбра, че това е малката Скаличка, която бе на четири годинки вече.

"Тате, не мока та спя. Раскажи ми пуикасха." 

Той взе Скаличка Ой-Ухайнова, сложи я обратно в креватчето и й разказа приказката за геройския геврек и унищожителя на тестени изделия. Накрая геврекът успя да надвие унищожителя с ум и ударна доза черен пипер. В края на приказката за расизъм нямаше и място, защото геврекът можеше да мине за поничка с глазура от шоколад. Скаличка спеше като сестричката си Канаричка - в сеседното креваче.

Гер Ой се върна в леглото. Зави се през глава и изпъшка - "Тежък е животът, а и защо само на мен ми се случва всичко..."

Желанието му се изпълни - на следващия ден спечели от лотарията... заедно с още петдесет хиляди човека и едно магаре.

ЖВ

Илюзии

Безкрай на реалност и пепел от сълзи, къде са нещата къде са делата?

Кога мисълта ще прогони пустотата?

Кога светът ще се отърси от сквернотата?

Стоя на ръба и гледам в нощта.

Огледалото зад мен отразява вечността.

Смях на завист и пот на омраза.

Къде е любовта, къде се дяна човечността?

И да може - не би, защото страхът е оръжие.

И да иска - не ще посмя, защото времето не стига.

Къде е средата на това безумие?

Кога дойде началото на идния край? 

Някак неусетно и дори плахо и тихо.

Раздор и смут, болка и омраза. Оръжия на страхливци.

Оръжия тъй ефективни...

Без да знаем дори, в капан сме хванати.

Аз държа теб, ти мен. Борим се до кръв и се не пускаме!

Смях и подигравки - дори не проумяваме, че на нас се смеят,

на нас се подиграват.

Стадо от овце лесно се води от едно куче.

Стадо от хора лесно се води от надменност.

Надменността ни е на нас кучето, а себелюбието ни е каишът.

Къде ни е умът, къде ни е мирът?

Крачка след крачка, миг подир миг.

Вплетени в оковите си, влачим се със сведени глави.

Да надигнем поглед не смеем.

А и да го направим - за кратко е, защото гледката боли.

Нашите окови са твърде стари,

кошарата ни е тъй голяма...

Битката приключи преди да е започнала.

Промяната е тъй женала и тъй... илюзьорна...

Когато дойде, ще се радваме на нея,

тя ще ни помилва по лицето и с целувка ще ни прониже о сърцето...

Защото не тази промяна ще дойде, която ни е нужна,

а тази, която желаем...

Господ да помага!

01.02.2014 ЖВ

Размисли

Насред полето... стъпвам...
Земята е под мен...
Под нея са предците,
навред с техните мечти.
Но не!
Не ще да е така това!
Не са там техните мечти,
не са там и техните души!
Там са само чуждите лъжи...

Няма истина в земята,
няма искреност в нощта,
няма смисъл във шегата,
нито утеха във страха.

Къде съм аз? Къде се крия?
Къде илюзиите си да разбия?

Стоя сам насред полето,
пред мен се шири вечността.
Крачка настрани неволна правя
и бързичко пропадам в пропастта.

Степта на лудостта и скалите на неволите,
Пътека, спасителна... тясна и трънлива, някак си дори ронлива...

Вървя... и бродя...

Тихо, нежно лъчите на звездите галят ми страни.
Завъртам се и виждам:
как есенният дъжд пада в танц на мъниста от вода,
как летният полъх живот на цветчетата плахо вдъхва,
как зимната ръка земята с одеало, меко, бяло, тя покрива,
как усмивката на пролетта в тъмнината слънцето разкрива.

Ехо на радост с лек привкус на тъга,
къде ли е живота, къде ли е света?
Къде ли е моята съдба?

Мисъл тъй една,
аз съм душа сама в човешката мъгла...
Но не! Човек е сам само в страха... и в греха!

ЖВ

Паяжини от света

Изтъкани като от коприна,
меки като облаците бели,
тънки като нишките на времето,
нежни като допир на усмивка.

Студени като зимен лед,
здрави като майчините нерви,
неуморни като морските вълни.

Невидими и явни,
прелестни и грозни,
малки и големи,
желани и омразни.

Паяжини от света,
нишки от желания,
бримки на любов,
примки на мислите човешки,
тъкан от дела,
мрежа от неща,
връзки свързващи съдбите,
сноп от малки задължения,
прежда от силните влечения,
това е всичко онова,
което ни с отаналите свързва,
което с нази ни обвързва.

Всичката любов, желания, страдания и страх.
Всичко е едно, накуп в житейското сукно.


ЖВ

Зима

Капки на тъма,
падащи мъниста от вода...
Вятър от съдба,
виелица в нощта...
Мирис на гора,
сладост тъй сама...
Студ и тръпки,
безкрайната тъга...

Сълзите топли от очите ронят се,
с дъжда самички борят се...
Дъхът в нощта се губи,
вятър на една душа...
Парфюмът сладникаво ухае,
но никой не му се мае...
Лед в сърцето и капчица страдание,
от болка почти загубено съзнание...

Съдбата е една, но и в най черната гора има късче светлина!
Не иде тя от прозорец далечен,
нито от фенерът в ръката на рицаря сърдечен,
нито пък от лагерен огън за сладки думи заречен...
Не! Светлината в нощта иде само от надеждата за деня!

ЖВ