Сандвичи

Пресекулки и два съмнителни лимона. Къде е сиренето? Кой го взе! Надавам търсещ вой - подобен на сирена. Търсенето продължава поне минута и когато намирам сиренето забелязвам, че съседите вече тичат истерично по стълбите към близкото бомбоубежище на третия етаж. Спирам да вия - успокояват се. Почесвам се многозначително и с умерено задоволство продължавам да си правя сандвичите. Така, докъде бях стигнал - а да, кашкавал. На рафта, на другия рафт, на табуретка, на пода - ако имаше конкурс за сръчност и журито беше толкова сръчно като мен, сигурно щях да имам 100 точки, защото щяха да се похлъзнат на писалката, докато ми дават 0 точки. Какво да се прави. Та, взех кашкавала от пода и го изтупах с поглед. Може би се чудите как се тупа кашкавал с поглед - ех, скъпи недознайковци - много е лесно. Виждате ли, основните вредители по подовия кашкавал са бактериите и микробите. Просто тярбва човек да ги изгледа многозначително с чеснов поглед и те бягат в създалата се суматоха. Преди време дори бях получил препоръчано писмо от Мексико. Семейство микроби ми пишеше с благодарност, че съм им помогнал да си променят живота и да направят стъпката, която винаги са искали да предприемат, но никога не са имали смелостта. Благодарение на моя изтупващ поглед най-накрая са я направили.Та нека съкратим и без това кратката история - бяха щастливи и си имаха куче. Абе или то си имаше тях - не разбрах, все пак микробите имат много ситен почерк, а и микроскопът ми вече не е първа младост... Абе има ли значение - щастие, любов - идилия.
Та, изгледах кашкавала с моя смразяващ кръвта поглед и съм сигурен, че ако микробите имаха кръв, щеше да се смрази. Пържолата на плота отстрани се опита бързо да избяга, но уви - падна на пода и се строши на милиони ледени късчета. Жалко!  Бях я приготвил за следобедна закуска, заедно с петте кошници яйца. Ох, пак се отплеснах. Та, след като обезпаразитих и обезмикробих кашкавала бях почти готов. Липсваше само киселата краставичка. Абе аз я взех добра и стройна ама се вкисна нещо, защото й вързах тенекия за една филмова вечер. Тия краставици не са това което бяха едно време. Едно време какви краставици имаше - за чудо и приказ. Влизаш в киносалона и до теб сяда една краставица. Усмихва ти се - не те познава, но ти се усмихва! Вежлива е! А сега, сегашните краставици - закъснееш веднъж, защото метрото ти спукало гума и вече край - не могат - вкисват се! Една краставица така се вкисна, че направо стана на туршия! Голяма нерва, голямо нещо, но пък в съвременния живот всичко се развива бързо.
Леле, забравих да купя фолио, за да увия сандвичите! А сега де, а те са почти готови - оставаха само тривиалните съставки - малко бекон, щипка прах от дъга, косъм от еднорог, резен от златната ябълка, капка жива вода и бучка мед от бурканчето на Мечо Пух. Ха! Хванахте се нали? Шегичка, всеки знае, че такова нещо като бучка мед от бурканчето на Мечо Пух не съществува - тя е просто илюзия! Мечо Пух най-старателно и грижливо си пази пълните бурканчета, а празните - сигурно ако имаш мощем микроскоп - електронен, с размерите на Ню Йорк, тогава евентуално имаш около 0.00000000001 промила вероятност да откриеш следи от мед по бурканчето. Но бучка - не, невъзможно!
Та, нека се върнем на фолиото. В какво да сложа сандвичите като са готови? Бърза инвентаризация на предметите около мен разкрива, че съм тотално прецакан. Няма просто какво да ползвам. Колкото и да ровя из найлоновите торби, станиолчетата от шоколад, кухненската хартии и платнените кърпи, не намирам нищо с което мога да увия сандвичите! Провал! Как ще отида до парка за пикник, ако не са завити сандвичите с нещо? Мисля. Обмислям. Премислям. Нищо не ми идва на ум! Решавам. Бързо-бързо кандидатствам за Стани Богат. Приемат ме. Отивам. Играя, На въпроса за 1 милион лева ползвам първи жокер - обади се на приятел. Питам го - къде мога да купя фолио за сандвичи в неделя. Не знае. Аз казвам "А бе..." - в опит да му се скарам, но водещият ме прекъсва и маркира отговори "А" и  "Б" - бъг в системата. Оказват се и двата верни - печеля 2 милиона и се прибирам с посърнала физиономия - фолио не открих. Обезумял се лутам из къщи. Започвам да ускорявам. Ускорявам. Ускорявам. Минавам бариерата на звука, стените кънтят от ударната вълна. Минавам светлинната бариера. Минавам бариерата на фантазията и по едно време виждам едно фолио - стои и сякаш ме кани да го взема. Спирам. Взимам го - оказва се, че съм минал 500 милиона години в бъдещето и това фолио е единственото нещо, което се е запазило от човешката цивилизация. Арестуват ме нео-човеците. Всичките носят тъмни очила и са облечени в черно. Летят наляво надясно и огъват лъжици с поглед. Странни хора. Но не могат да ме спрат. Все пак аз си взех фолиото. Замислям се, как да се върна при сандвичите. Еврика. Извиквам един Нео-Човек до мен и му давам две хапчета. И двете са червени, но едното е мухлясало и изглежда синкаво. Той обаче е тарикат и взима това, което е прясно - мръсникът му с мръсник. Нищо, и така става. Проследявам го. Той следва един бял заек. Абе стори ми се, че го бях мернал този заек наскоро, но сега го виждам в цялата му величественост. Яде един морков и препуска върло напред. Хммм, заешка му работа - следвам ги и двамата. По едно време съзирам сандвича си. Ето ме отново в 21 век. Ще си зададете въпроса откъде знаех, че Нео-човекът ще последва белия заек, а заекът ще ме върне в 21 век? Отговорът е, че не знаех, но се надявах, че сандвичите ми ще са достатъчно вкусни, че да привлекат бял магически заек от 500 милионната година, а Нео-човекът ми беше най-добрият шанс да открия този магически заек - пътник във времето! Проблемът е, че заекът вече е метнал моркова и препуска към сандвичите ми. Ще има да взима!!! Взима - сандвичите и избягва в някое съседно измерение. Оффф, писна ми! Отказвам се! Добре, че поне съм предвидлив и съм поръчал пица...

Константин

Насоки

Стигаш до ъгъла и свиваш вляво. След това третата врата вдясно - не, не сивата, това е рисунка на стената. Да, знам, много е реалистична, има си и светлосенки. Да, отваряш врата и се взираш за 3 секунди в зеленооката риба с късата опашка. Казах 3 секунди не две минути. Интересна е, знам, но чак пък толкова. Погледни към масата, махагоновата - да. Не, не е от Икеа. Няма значение колко струва. Вземи плика от най-горното чекмедже и вътре ще откриеш писалка. Извади я и я сложи в средното чекмедже. Заяжда понякога, внимавай. Казах ти да внимаваш, не да го строшаваш. Нищо, сложи я все пак. Обърни се и погледни синеоката гупта за 3 секунди в дясното око. Не твое дясно, нейно дясно разбира се. Сега бързо излез от стаята - в писалката има бомба със подранител. Какво е това? Еми как да ти кажа, гърми преди да е монтирана бомбата. Доста остроумно, но не, не е гръмнала още, бомбата още не е поставена. Кога ли ще я сложат и кой ли? Ако знаех със сигурност нямаше да те карам да тичаш през глава, пък и едва ли щях да ти кажа. А да, забравих - тичай през глава. Внимавай има нисък тава.. ауч. Айдеее, голямо момче си, стига си ревал. Така, вратата пред теб - долната дръжка. Не ми задавай глупави въпроси - разбира се, че най-долната, да - третата отгоре надолу. Натискаш я. Чакааай, не съм ти обяснил още! Натискаш я докато си пееш Калифорникация с басов женски глас. Айде постарай се още малко дееее. А така, браво. Излез сега навън и внимавай да не гръмне бомбата с подранител. Ако гръмне какво ли - еми ще си изцапаш костюма, разбира се, с поне 5 вида кисело мляко - има и от ягоди, но не е "био". Не ти ли споменах вече, това е кисело-млякова бомба с подранител. Писалката е за разсейване на вниманието на рибите - бомбата е в най-долното чекмедже. Айде, че нямаме време. Бързо отиди до другия край на поляната. Там ще откриеш хартиено самолетче - разгърни го и прочети заглавието на глас. На Глас го прочети бе, не на мен - Глас е встрани от теб, сивият гълъб. Прочети го отчетливо, той не разбира от акценти. Сега извади боксовата ръкавица, заровена до ябълковото дърво. Знам, че е кално, нали пръскачките са активни - все пак е лято и тревата трябва да се подържа някак. Взимаш боксовата ръкавица и с нея отиди до главната порта, покажи я на портиера, той знае какво да прави с нея. Какво като няма портиер, ти пък, много диркетно ми приемаш думите, днешната младеж сте непоносими понякога - разглезени до безкрай. Хайде, хайде, стига се цупи. Не, боксовата ръкавица не ти трябва вече. Защо си се накалял ли тогава? Ами ей така, за удоволствие. Разбира се, че има смисъл, не ставай смешен. Сега пресичаш улицата и. Какво беше това ли? Бомбата с подранител току що окъпа околията с кисело мляко, не усещаш ли акормата на малини и ягоди? Бързо, нямаме много време, сега пресечи улицата и на ъгъла завий надясно. Твое дясно, абе момче ти малоумен ли си? Добре де, извинявай. Да, няма повече. Не обещавам, но ще се постарая. Радвам се. Добре. Така, сега завий най-накрая надясно и отиди до човека с карираната риза и гащирезон на патета, онзи с двете шапки и биноклите вместо очила. Да, с розовите патета, а не оранжевите. Да, браво. Купи си пуканки от него. Нищо, че не продава пуканки, купи си. Как ли? Разпитай го за него, за историята му, хората са учудващо услужливи, когато те почувства по-близък. Браво, видя ли защо трябваше да ти е кален костюмът. А ти се съмняваше в указанияата ми. Ако не беше кален никога нямаше да тръгне да бяга от теб, като тръгна да го прегръщаш, след като ти разказа, че дъщеря му е приета в Харвард. Вземи изпуснатата пуканка и я изтупай от праха. Така, сега отиди до вратата с морските прасенца на нея. Не, не тази със статуите на морски прасенца, онази с истинските. Добре, сега пъхни пуканката в ключалката и завърти по посока обратна на посоката на обратната часовникова стрелка. Какво е часовникова стрелка ли? Абе часовник нямал ли си? Дигитален само. Оле мале! Абе пъхни пуканката и завърти нанякъде нещото. Абе чиляк, ти си уникум бе, как успя да завъртиш по единствената ос, която не прави нищо - при това завъртя Роберта - най-срамежливото морско прасенце, сега ще има да я е страх две седмици поне. Ох. Край, край! Това е, не ставаш за шпионин! Моля яви се на поправителен следващата година по същото време. И какво като сме 29 февруари? Ще ме съсипеш, добре яви се тогава на 1ви март, айде от мен да мине. Следващия, моля!




Константин

Проблясък

Отворих очи. Стоях в каютата, седнал на твърдото легло. Погледнах напред - към тавана. Сивите ивици на металната повърхност описваха перфектни геометрични форми. Симетрии, повторение, смисъл. Прокарах пръст по тях, дори не бе необходимо да си протягам изцяло ръката, те бяха на по-малко от половин метър от леглото ми. Усетих хладната безразличност на материята под пръстите ми. Започнах да следвам един по-широк улей с пръст, някак незаинтересновано и в плен на онази инертност, която ни обзема, когато не мислим за нищо конкретно, но същевременно мислим за всичко. Пръстът ми стигна до края на стената, а улеят продължаваше по нея. Това ми бе достатъчно, за да възвърна контрол над блуждаещите си мисли. Отметнах меката топлина на завивката и скочих от триетажното легло директно на пода. В почти половин стандартна гравитация това действие изглеждаше някак елегантно - грациозно. Или поне аз така си помислих, докато проследявах с поглед отражението си в шлифофаната стена отпред. Стъпих на пода и мигом усетих топлата струйка въздух, която отопляваше каютата. Вляво от мен се намираше илюминаторът. Отидох до него и се взрях в необятното. Вглеждайки се в безкрайната тъмнина, открих как от нея също ме  гледат те. Милиони, светещи и пълни с достойнство и жар - звезди! Като бях малък и учехме в училище за тях и най-вече за нашите две звезди, обикалящи една около друга - вплетени сякаш в обигран любовен танц, ги възприемах като нещо красиво, нещо изящно. Едва години след това обаче, в академията, започнах да откривам истинската им прелест. Светила в мрака, пазители на битието и покровители на живота. Тези прекрасни небесни кандила са пръснати из цялата вселена, сякаш за да ни напомнят за това, че и най-черният мрак може да се обезсили само от искрица светлина.
Стоях и се взирах навън, към необятното. Гледката, както винаги, бе неописуема. Плетеница от цветове, избродирани с различна яркост, плътност и сила на дрехата на вселената. Облаци от сини, червени, жълти снежинки описваха пред очите ми фигури, вечни по своето постоянство и едновременно смирено кратки пред десницата на времето. Стоях до силовото поле на илюминатора и за пореден път ги съзирах като за първи. Искаше ми се в тях да намеря някакви отговори, отговори за предстоящото. Знаех, че не могат да ми отговорят, но може би и те ме гледаха с надежда да намерят своите въпроси осмислени в моето съществуване. Не знам, не съм сигурен, че някой знаеше. Единственото, което ми беше ясно бе, че предстоеше среща със страшното. С непознатото и това всеки път ме плашеше, но същевременно и вълнуваше.
Обърнах гръб към светулките на нощта и се запътих към изхода от кабината. "Проблясък" бе останал твърде дълго без първия си офицер, време беше да се заема със задълженията си, не оставаше много време.

Константин

Мляко с вкус на какао

Песен, по три лева килото. Взимам си една, пъхам я в съседното измерение и зачаквам. След малко през прозореца долита един прозорец и се запотява със следните думи "Ела" Отивам. Чакам. Тръгвам си и пак се връщам. Ето, най-накрая се появява сияещата орхидея и ме приема при себе си на аудиенция. Оплаквам се от проливния мед, вече цяла седмица. Тя ме изслушва и миловито ми забива два шамара. Да съм спирал да хленча. Спирам. Праща ме да видя огледалото на истината. Виждам го. Там си е. Покрито е леко с прах, особно по ъглите, явно хората се оглеждат по-скоро централно отколкото по ъглите. Взимам един саморасъл парцал и го избърсвам в единия край. Виждам рецептата за хамбургер на Мак Доналдс. Взимам парче самотна земя и прикривам деянието си като обилно поръсвам огледалото. Слагам и щипка сол за вкус. Тръгвам си. Сияещата Орхидея и без това сигурно спи вече и няма да чуе другата ми молба. А така или иначе имах само една молба. Какво да правя сега? Неувереността ме тласка уверено напред. Забивам се в едно дърво. Изглежда съм твърде праволинеен и не мога да заобикалям добре препятствия. Взимам един минаващ спагет и го пъхам в джоба си за показно как да се огъвам около трудностите. Той се огъва около джоба ми и пада в канализацията. След време разбирам, че костенурките нинджа са минали на паста. Защо ли? Карай. Карам. Минавам едно селце със светлозелени покриви. Чудя се. Спирам да се чудя. Пътят е хлъзгав. Сигурно е валяло пак. Но не е, просто си е хлъзгав. Разбирам го твърде късно, подхлъзвам се с всичките три гуми на колата. Дори долавям как резервната гума в жабката прошепва в изблик на съпричасност "Подхлъзв". Падам. Ставам. Пак падам. Пак ставам. Омръзва ми и решавам вместо отново да падна да направя нещо по-разнообразно. Купувам си билети за кино. Отивам на кино. Гледам филма. Любовна история между човек, маймуна и тостер. Накрая когато вече нямаше искра между човека и маймуната, тостерът я достави. Буйни аплодисменти и объркана маймуна. Живот. Връщам се в летящата по склона кола. Докъде бях стигнал. А да - падам. Спирам. Излизам леко зашеметен от колата и виждам една коала в гащиризон. Чопли нещо. Какво ли е това? Приближавма се и вадя мини версия на хадронния колайдер от джоба си. Мигновенно засилвам няколко водородни протона до 99.9 процента от скоростта на светлината и обстрелвам нещото, което коалата чопли. В големия взив, който последва, си сядам на дупето и анализирам данните. Петабайт по петабайт. Разбирам. Еврика! Коалата чопли семки. Хм. Безинтересно. Подминавам я като малка гара и стигам до една голяма гара. На релсите има нещо. Да, влак. Качвам се. Слизам - да проверя дали вратите са в изправност. Качвам се пак. Влакът обаче вече е потеглил и без да искам съм се качил на невидимия космически кораб, скрит в храстите. Извънземните са леко изненадани, но се окопитват бързо - черпят ме чай. Приемам. Разказват ми, че не са извънземни, а са преди-земни. Нашите предци. Построили са си комунизма. Стоят си на гарата и гледат сеира на хората, като се изхранват от - не можах да разбера. Думата е непозната. Звучи ми като Релси. Хммм, излизам. Потеглям на запад. Стигам до страната на изгряващото слънце. То тъкмо залязва. Каква ирония само.




Константин

Странник

Момчето погледна в огледалните води, а вътре нищо не се виждаше освен небето и клоните на дървото над него. Обърна се и попита стареца: "Защо не виждам отражението си в езерото?" Старецът се усмихна благо и рече "Това е защото езерната вода се е научила да отразява само истинските неща около нея."
Момчето възнегодува "Това значе ли, че аз не съм достатъчно истински?"
Старецът протегна своята костелива ръка, прокара я по буините кестеняви коси в милувка. "Не, това никак не е така, ти си поне толкова истински, колкото е това дърво, колко е небето и въздухът наоколо, колкото е слънцето и луната, всеки човек е истински по своята природа. Обаче има нещо, което повечето хора са забравили. За да видим отражението си в това езеро трябва да сме постоянни. Не трябва да се отмятаме от истината в сърцата си, не трябва да сме като приливите и отливите. Трябва да сме по-скоро дълбоко вкоренени в нашата вяра и да не се оставяме на ветровете на живота да ни отвеят. Само тогава, когато сме намерили себе си, когато противно на неволите, които ни спохождат, не се отричаме от истинските неща в живота, от любовта, от вярта и надеждата, от приятелството и от упованието, само тогава, мило дете, ще можем да видим отражението си в езерото."
Старецът каза това и бавно се изправи и се запъти към колибката на брега, беше време за вечеря. Докато момчето още обмисляше думите на беловласият странник, то видя, че като минаваше покрай езерото, ликът на старецът се отрази в огледалното езеро. Само че отражението не беше на възрастен и възгрохнал отшелник, беше на млад мъж с благ поглед и сияещи одежди.




Константин

Великден

Знаеш ли незнайните дела, несметните огнени лета?
Знаеш ли болката една, криеща се в истински сърца?

Помниш ли миналата зима, с нейнaта нежна красота?
Помниш ли утринния бриз, носещ мистичната мъгла?

Видя ли водопадащото време - разпенено на милион съдби?
Видя ли идващото утро, отразено от детските очи?

Чу ли стъпките на грохналия старец, още носещ в себе любовта?
Чу ли полъхът на аления шепот, стоплящ нощната тъма?

Усети ли мислите на двама, милващи се нежно с приказни слова?
Усети ли уханието на добрина, вплетено в живата материя на света?

Нима не знаеш, нима не чуваш, нима не виждаш и не помниш?
Нима сивотата те е взела, нима цветът за теб е мъртъв вече?
Нима си се предала, предала на скучната съдба?
Но не съдбата скучна е, а истината заменена е с лъжа!

Бъди, бъди и чувствай, всеки вопъл на твоята душа,
чувствай и не се отчайвай, защото има Слово във света!
А със Словото дойде и Силата, спасителна и тъй добра.
Недей забравя и не се страхувай - страхът е пагубна тъма.
Защото Словото след дни възкръсна в неземна светлина
и счупи със това главата на смъртта!





Константин

Тя

Знаеш ли, когато те прегърна и усетя твоята топлина,
тя така ме сгрява, запълва отминалата празнина.

Когато те докосна, и ти погледнеш ме с тъй дълбоките очи,
тогава сякаш времето спира и като че ли облаците са плетени мечти.

Знаеш ли, че заспиш ли, аз често те галя по твоята коса,
преплитам пръсти в нея и усмивката идва неканена в нощта.

Онзи ден, когато се със сладолед изцапа и започна да се тревожиш, че на нищо не приличаш.
Тогава си помислих, прекрасна си - момиче! За мен си ти си по-ярка от слънцето и от звездите!

Без да знам кога точно, без да усетя как, ти стана част от мен, част от моята душа, част от моята съдба.
Виждам себе си през твоите очи и знам, че ще те обичам до края на света, било и в буря той да изгори.





Константин

За Яни

Янина, малката бамбина!
Нима това не е тя,
с Хеки под ръка,
ходеща в тон със синия балон?

Янина, ето я в близката градина,
пуснала се по крака,
мъже след нея обръщат все глава,
а тя вече гази из тревата,
преследваща на малката сладкост храната.

Янина, малката бамбина - сладка е като малина.
Хубав маникюр да има тя обича,
но пък и Бебет се нарича.
Гърнето чат пат тя с въже държи,
та колата един вид на нея се крепи!
Пожелавам й да е щастлива, радостна игрива,
здрава и любовта в сърцето си съхралина!


Честит Рожден Ден, Яни!