Имаше много различни хора. За някои тя беше красива, за други - приказно хубава, за трети тя бе повече от прелестна. Имаше и такива, които я подминаваха, най-често просто не я бяха видяли, когато минавата покрай нея. Други й завиждаха, прекланяха, изпълняваха всяко нейно желание. Тя някак бе свикана с това и не се замисляше за това, че светъй не й беше длъжен. Просто го приемаше като даденост, че всяка нейна стъпка бе на мек килим и почти всичко й беше безплатно в живота. Отидеше до магазина и там магазинерът си измисляше някакъв предлог, за да не й иска пари. Качеше се на тролей и някой червенолик тинейджър припряно ставаше от мястото си и се правеше на загледан в петното на тавана, загадъчно и неочаквано притегателно. Пазареше нещо от супера и дузина мъже по пътя за вкъщи й предлагаха да вземат тежката чанта с двата кроасана и половинлитровото шише вода, незабелязвайки бабата с петте претъпкани до скъсване чанти, която лъкатушеше бавно и целеустремено, за да сготви на внуците, които щяха да дойдат за вечеря - беше празник все пак.
Тя бе от този тип момичета, които не бяха глупави, дори напротив, но никак нямаше против това внимание. Не го обичаше, но не странеше от него - беше го приела и живееше с него, без да спори със съдбата за жребия си.
Един ден, обаче се случи нещо непредвидено. Неочаквано дори. Отиде до кварталното магазинче, откъдето пазаруваше, когато не й се ходеше до големия супермаркет, в другия край на квартала. Там тя завари нов продавач - един млад мъж, може би с 5 години по-възрастен от нея. Взе един хляб, едно масло, кашкавал и две кисели млека. Отиде до гишето и затърси портфейла си из малката кокетната чантичка, с която бе излязла. Търси около минута, но напразно - явно го беше забравила вкъщи. Не й се правеше втори курс, макар магазинчето да беше близо до жилището й, затова тя пусна най-чаровната усмивка, на която бе способна, погледна с прекрасните си сини очи продавача и докато по детински си играеше с кичурите на косата си, му обясни, че си е забравила портфейла вкъщи и ако може да вземе продуктите, пък ще плати утре.
"Не! Не може!" - каза младежът хладнокръвно.
Тя се сепна - не бе очаквала такъв отговор. Наистина не бе, никой не й казваше не - никога. Погледна изненадано тъмнокафявите му очи и откри, че там липсваше онзи лъстив пламък, който гореше в очите на повечето мъже. Също така липсваше стеснение и притеснение. Той не отвърна поглед, не погледна настрани и не пусна бъз премерен поглед към деколтето й. Не - просто я гледаше меко и равнодушно, без страх, без желание, без гняв - някак чисто - без скрити помисли или желания.
Тя не бе свикнала да я гледат така, смути се.
Сведе поглед надолу и се примоли наново.
"Вижте, ако сте забравили портфейла си, отидете и го вземете. След това ще се радвам да Ви обслужа. Това е бизнес, не продаваме на обещания. Съжалявам, но такава е политиката на магазина."
Тя усети как вътрешно нещо в нея кипва - кой беше той, този никаквец, че ще й обяснява за политики и какво ли не. Нима щеше да го излъже и да не върне парите? Нима не бе взимала така продукти и преди, дори другото момче беше настоявало изобщо да не плаща, много пъти дори!!!
Какво си въобразява този! Ненормалник!
Каза му, че щом така се отнасят към един от редовните си клиенти, няма кракът й да стъпи там повече! И го мислеше!
Завъртя се, може би леко театрално, и излезе. Би затръшнала вратата, но добрите й маниери не го позволяваха. Следобед отиде на кино с приятелка. Не можа да се наслади обаче на комедията, разкриваща се на екрана пред нея. Мислите й бяха с онзи недодялан начинаещ магазинер. С онзи надувко, който си мислеше, че много разбира от бизнес! Нямаше да пазарува повече от там - решена беше, освен... Освен ако не се върне другото момче магазинер - да. Филмът свърши и след кратка разходка се разделиха с приятелката и после тя се прибва вкъщи. Затвори вратата и усети, че е още кисела от случката сутринта. Направи си чай и си пусна любимия албум. Това малко помогна, но като заспа сънуваше как всякакви комбинирани зарзавати й се присмиваха и й казваха "Не, не може. Това не е политиката на магазина. Не! Не става!"
Събуди се още по-намусена и това й настроение се процеди през цялата седмица като лимон през запушена цедка - бавно и кисело.
Беше отново Събота. Стана се рано, изпи си сутрешното кафе и реши да излезе да се поразходи малко. Не знаеше как, но краката й инстинктивно я бяха завели в посока магазинчето. Реши, че така и така е там, ще мине отблизо, да види дали не са сменили продавача - дали не са върнали нейния познат - Милен... или беше Миро? Добре де, не си спомняше името му, но той й беше приятел - понякога дори си говореха за това как й е минал денят или какви проблеми има в работата.
Спря се пред магазинчето и леко надника вътре - офф, не се виждаше добре, даже никак - щандът на продавача беше скрит зад рафтовете. Не беше сигурна какво да прави, но внезапно отвътре получи прозрение. Почти със сигурност са го сменили вече онзи надувко от миналата седмица. Със сигурност управителят бе забелязал, че от него нищо не става и е вреден за бизнеса и го беше уволнил, да - най-вероятно това се беше случило с онзи грубиян. Тези мисли й дадоха необходимата сила, за да прекрачи прага на магазинчето. След като се озова вътре, реши все пак да не рискува и се придъжаше до стената, старателно прикрита зад ролата тоалетна хартия и рафта с кухненски пособия. От вътрешността на магазинчето дочу гласове.
"Това прави пет лева и двадесет и три стотинки." - каза омразният продавач - бе сигурна в това, защото сънуваше гласът му всяка вечер.
"Десет, двадесет, тридесет..." - дочу се провлаченият глас на старица, която изглежда броеше стотинки. - "Три лева и десет... Три лева и дванадесет. Ох, ами сега, какво ще правя." - жената очевидно нямаше достатъчно пари и гласът й трепереше от притеснение.
"Ах, ами... ще върна солта. Чедо, колко ще стане сметката, ако върна солта?"
"Добре, момент да проверя." - дочу се щракане на клавиши и познатото изпиукване на бар код скенера. 'Мръсник', си помисли си тя - 'дори и на тази жена не иска да помогне.'
"Така, госпожо, солта която сте взели днес е на проможия и е част от рекламната кампания на една нова фирма, която се опитва да навлезе на пазара. Промоцията е комбинирана - сол, хляб, масло, три кофички кисело мляко и парче кашкавал - за един лев. Как можах да забравя - наистина се извинявам, моля ви не ме докладвайте на собственика, аз съм отскоро тук. За да Ви компенсирам, ще включа и парче сирене към промоцията. Моля отидете и си изберете една хубава голяма буца от хладилната камера."
Жената очевидно не разбираше добре какво се случва, затова младият мъж отиде с нея до хладилната камера и взе една еднокилограмова бучка сирене, от скъпа марка. Също така смени кашкавала й с по-голямо парче, което беше от същата скъпа марка. Маркира всичко и й поиска един лев. След като старицата се разплати, той я помоли да не споменава за това пред колегите му, защото могат да го уволнят. Ако има друга подобна промоция - те ще кажат ведната, не са като него - разсеяни забравани. Старицата му обясни, че всички забравят понякога, благодари му за помощта и със широка усмивка на лице се отправи към изхода.
След като тя беше излезла навън, момичето, беше скрило зад рафта за кухненски изделия видя как младият продавач щракна нещо на касата и цената от 1 лев се промени на 17 лева и 23 стотинки. Цъкна копче и касовият апарат се отвори, той бръкна в джоба си, извади от там единствената двадесетлевова банкнота, постави я в касата, взе си рестото и затвори касата, като извади касовата бележка. Взе я, погледна я с топлите си кафяви очи и с усмивка и я прибра в задния си джоб.
Нещо в нея потрепна. Може би той не беше чак толкова лош... Може би пак би пазарувала в това магазинче. Може би...
След време щеше да разбере, че това беше моментът, който бе променил живота й. Това беше и историята, която разказваше на децата си - историята за това как се бе влюбила в баща им.
Константин
Tuesday, September 13, 2016
Продавачът
Имаше много различни хора. За някои тя беше красива, за други - приказно хубава, за трети тя бе повече от прелестна. Имаше и такива, които я подминаваха, най-често просто не я бяха видяли, когато минавата покрай нея. Други й завиждаха, прекланяха, изпълняваха всяко нейно желание. Тя някак бе свикана с това и не се замисляше за това, че светъй не й беше длъжен. Просто го приемаше като даденост, че всяка нейна стъпка бе на мек килим и почти всичко й беше безплатно в живота. Отидеше до магазина и там магазинерът си измисляше някакъв предлог, за да не й иска пари. Качеше се на тролей и някой червенолик тинейджър припряно ставаше от мястото си и се правеше на загледан в петното на тавана, загадъчно и неочаквано притегателно. Пазареше нещо от супера и дузина мъже по пътя за вкъщи й предлагаха да вземат тежката чанта с двата кроасана и половинлитровото шише вода, незабелязвайки бабата с петте претъпкани до скъсване чанти, която лъкатушеше бавно и целеустремено, за да сготви на внуците, които щяха да дойдат за вечеря - беше празник все пак.
Тя бе от този тип момичета, които не бяха глупави, дори напротив, но никак нямаше против това внимание. Не го обичаше, но не странеше от него - беше го приела и живееше с него, без да спори със съдбата за жребия си.
Един ден, обаче се случи нещо непредвидено. Неочаквано дори. Отиде до кварталното магазинче, откъдето пазаруваше, когато не й се ходеше до големия супермаркет, в другия край на квартала. Там тя завари нов продавач - един млад мъж, може би с 5 години по-възрастен от нея. Взе един хляб, едно масло, кашкавал и две кисели млека. Отиде до гишето и затърси портфейла си из малката кокетната чантичка, с която бе излязла. Търси около минута, но напразно - явно го беше забравила вкъщи. Не й се правеше втори курс, макар магазинчето да беше близо до жилището й, затова тя пусна най-чаровната усмивка, на която бе способна, погледна с прекрасните си сини очи продавача и докато по детински си играеше с кичурите на косата си, му обясни, че си е забравила портфейла вкъщи и ако може да вземе продуктите, пък ще плати утре.
"Не! Не може!" - каза младежът хладнокръвно.
Тя се сепна - не бе очаквала такъв отговор. Наистина не бе, никой не й казваше не - никога. Погледна изненадано тъмнокафявите му очи и откри, че там липсваше онзи лъстив пламък, който гореше в очите на повечето мъже. Също така липсваше стеснение и притеснение. Той не отвърна поглед, не погледна настрани и не пусна бъз премерен поглед към деколтето й. Не - просто я гледаше меко и равнодушно, без страх, без желание, без гняв - някак чисто - без скрити помисли или желания.
Тя не бе свикнала да я гледат така, смути се.
Сведе поглед надолу и се примоли наново.
"Вижте, ако сте забравили портфейла си, отидете и го вземете. След това ще се радвам да Ви обслужа. Това е бизнес, не продаваме на обещания. Съжалявам, но такава е политиката на магазина."
Тя усети как вътрешно нещо в нея кипва - кой беше той, този никаквец, че ще й обяснява за политики и какво ли не. Нима щеше да го излъже и да не върне парите? Нима не бе взимала така продукти и преди, дори другото момче беше настоявало изобщо да не плаща, много пъти дори!!!
Какво си въобразява този! Ненормалник!
Каза му, че щом така се отнасят към един от редовните си клиенти, няма кракът й да стъпи там повече! И го мислеше!
Завъртя се, може би леко театрално, и излезе. Би затръшнала вратата, но добрите й маниери не го позволяваха. Следобед отиде на кино с приятелка. Не можа да се наслади обаче на комедията, разкриваща се на екрана пред нея. Мислите й бяха с онзи недодялан начинаещ магазинер. С онзи надувко, който си мислеше, че много разбира от бизнес! Нямаше да пазарува повече от там - решена беше, освен... Освен ако не се върне другото момче магазинер - да. Филмът свърши и след кратка разходка се разделиха с приятелката и после тя се прибва вкъщи. Затвори вратата и усети, че е още кисела от случката сутринта. Направи си чай и си пусна любимия албум. Това малко помогна, но като заспа сънуваше как всякакви комбинирани зарзавати й се присмиваха и й казваха "Не, не може. Това не е политиката на магазина. Не! Не става!"
Събуди се още по-намусена и това й настроение се процеди през цялата седмица като лимон през запушена цедка - бавно и кисело.
Беше отново Събота. Стана се рано, изпи си сутрешното кафе и реши да излезе да се поразходи малко. Не знаеше как, но краката й инстинктивно я бяха завели в посока магазинчето. Реши, че така и така е там, ще мине отблизо, да види дали не са сменили продавача - дали не са върнали нейния познат - Милен... или беше Миро? Добре де, не си спомняше името му, но той й беше приятел - понякога дори си говореха за това как й е минал денят или какви проблеми има в работата.
Спря се пред магазинчето и леко надника вътре - офф, не се виждаше добре, даже никак - щандът на продавача беше скрит зад рафтовете. Не беше сигурна какво да прави, но внезапно отвътре получи прозрение. Почти със сигурност са го сменили вече онзи надувко от миналата седмица. Със сигурност управителят бе забелязал, че от него нищо не става и е вреден за бизнеса и го беше уволнил, да - най-вероятно това се беше случило с онзи грубиян. Тези мисли й дадоха необходимата сила, за да прекрачи прага на магазинчето. След като се озова вътре, реши все пак да не рискува и се придъжаше до стената, старателно прикрита зад ролата тоалетна хартия и рафта с кухненски пособия. От вътрешността на магазинчето дочу гласове.
"Това прави пет лева и двадесет и три стотинки." - каза омразният продавач - бе сигурна в това, защото сънуваше гласът му всяка вечер.
"Десет, двадесет, тридесет..." - дочу се провлаченият глас на старица, която изглежда броеше стотинки. - "Три лева и десет... Три лева и дванадесет. Ох, ами сега, какво ще правя." - жената очевидно нямаше достатъчно пари и гласът й трепереше от притеснение.
"Ах, ами... ще върна солта. Чедо, колко ще стане сметката, ако върна солта?"
"Добре, момент да проверя." - дочу се щракане на клавиши и познатото изпиукване на бар код скенера. 'Мръсник', си помисли си тя - 'дори и на тази жена не иска да помогне.'
"Така, госпожо, солта която сте взели днес е на проможия и е част от рекламната кампания на една нова фирма, която се опитва да навлезе на пазара. Промоцията е комбинирана - сол, хляб, масло, три кофички кисело мляко и парче кашкавал - за един лев. Как можах да забравя - наистина се извинявам, моля ви не ме докладвайте на собственика, аз съм отскоро тук. За да Ви компенсирам, ще включа и парче сирене към промоцията. Моля отидете и си изберете една хубава голяма буца от хладилната камера."
Жената очевидно не разбираше добре какво се случва, затова младият мъж отиде с нея до хладилната камера и взе една еднокилограмова бучка сирене, от скъпа марка. Също така смени кашкавала й с по-голямо парче, което беше от същата скъпа марка. Маркира всичко и й поиска един лев. След като старицата се разплати, той я помоли да не споменава за това пред колегите му, защото могат да го уволнят. Ако има друга подобна промоция - те ще кажат ведната, не са като него - разсеяни забравани. Старицата му обясни, че всички забравят понякога, благодари му за помощта и със широка усмивка на лице се отправи към изхода.
След като тя беше излезла навън, момичето, беше скрило зад рафта за кухненски изделия видя как младият продавач щракна нещо на касата и цената от 1 лев се промени на 17 лева и 23 стотинки. Цъкна копче и касовият апарат се отвори, той бръкна в джоба си, извади от там единствената двадесетлевова банкнота, постави я в касата, взе си рестото и затвори касата, като извади касовата бележка. Взе я, погледна я с топлите си кафяви очи и с усмивка и я прибра в задния си джоб.
Нещо в нея потрепна. Може би той не беше чак толкова лош... Може би пак би пазарувала в това магазинче. Може би...
След време щеше да разбере, че това беше моментът, който бе променил живота й. Това беше и историята, която разказваше на децата си - историята за това как се бе влюбила в баща им.
Константин
Тя бе от този тип момичета, които не бяха глупави, дори напротив, но никак нямаше против това внимание. Не го обичаше, но не странеше от него - беше го приела и живееше с него, без да спори със съдбата за жребия си.
Един ден, обаче се случи нещо непредвидено. Неочаквано дори. Отиде до кварталното магазинче, откъдето пазаруваше, когато не й се ходеше до големия супермаркет, в другия край на квартала. Там тя завари нов продавач - един млад мъж, може би с 5 години по-възрастен от нея. Взе един хляб, едно масло, кашкавал и две кисели млека. Отиде до гишето и затърси портфейла си из малката кокетната чантичка, с която бе излязла. Търси около минута, но напразно - явно го беше забравила вкъщи. Не й се правеше втори курс, макар магазинчето да беше близо до жилището й, затова тя пусна най-чаровната усмивка, на която бе способна, погледна с прекрасните си сини очи продавача и докато по детински си играеше с кичурите на косата си, му обясни, че си е забравила портфейла вкъщи и ако може да вземе продуктите, пък ще плати утре.
"Не! Не може!" - каза младежът хладнокръвно.
Тя се сепна - не бе очаквала такъв отговор. Наистина не бе, никой не й казваше не - никога. Погледна изненадано тъмнокафявите му очи и откри, че там липсваше онзи лъстив пламък, който гореше в очите на повечето мъже. Също така липсваше стеснение и притеснение. Той не отвърна поглед, не погледна настрани и не пусна бъз премерен поглед към деколтето й. Не - просто я гледаше меко и равнодушно, без страх, без желание, без гняв - някак чисто - без скрити помисли или желания.
Тя не бе свикнала да я гледат така, смути се.
Сведе поглед надолу и се примоли наново.
"Вижте, ако сте забравили портфейла си, отидете и го вземете. След това ще се радвам да Ви обслужа. Това е бизнес, не продаваме на обещания. Съжалявам, но такава е политиката на магазина."
Тя усети как вътрешно нещо в нея кипва - кой беше той, този никаквец, че ще й обяснява за политики и какво ли не. Нима щеше да го излъже и да не върне парите? Нима не бе взимала така продукти и преди, дори другото момче беше настоявало изобщо да не плаща, много пъти дори!!!
Какво си въобразява този! Ненормалник!
Каза му, че щом така се отнасят към един от редовните си клиенти, няма кракът й да стъпи там повече! И го мислеше!
Завъртя се, може би леко театрално, и излезе. Би затръшнала вратата, но добрите й маниери не го позволяваха. Следобед отиде на кино с приятелка. Не можа да се наслади обаче на комедията, разкриваща се на екрана пред нея. Мислите й бяха с онзи недодялан начинаещ магазинер. С онзи надувко, който си мислеше, че много разбира от бизнес! Нямаше да пазарува повече от там - решена беше, освен... Освен ако не се върне другото момче магазинер - да. Филмът свърши и след кратка разходка се разделиха с приятелката и после тя се прибва вкъщи. Затвори вратата и усети, че е още кисела от случката сутринта. Направи си чай и си пусна любимия албум. Това малко помогна, но като заспа сънуваше как всякакви комбинирани зарзавати й се присмиваха и й казваха "Не, не може. Това не е политиката на магазина. Не! Не става!"
Събуди се още по-намусена и това й настроение се процеди през цялата седмица като лимон през запушена цедка - бавно и кисело.
Беше отново Събота. Стана се рано, изпи си сутрешното кафе и реши да излезе да се поразходи малко. Не знаеше как, но краката й инстинктивно я бяха завели в посока магазинчето. Реши, че така и така е там, ще мине отблизо, да види дали не са сменили продавача - дали не са върнали нейния познат - Милен... или беше Миро? Добре де, не си спомняше името му, но той й беше приятел - понякога дори си говореха за това как й е минал денят или какви проблеми има в работата.
Спря се пред магазинчето и леко надника вътре - офф, не се виждаше добре, даже никак - щандът на продавача беше скрит зад рафтовете. Не беше сигурна какво да прави, но внезапно отвътре получи прозрение. Почти със сигурност са го сменили вече онзи надувко от миналата седмица. Със сигурност управителят бе забелязал, че от него нищо не става и е вреден за бизнеса и го беше уволнил, да - най-вероятно това се беше случило с онзи грубиян. Тези мисли й дадоха необходимата сила, за да прекрачи прага на магазинчето. След като се озова вътре, реши все пак да не рискува и се придъжаше до стената, старателно прикрита зад ролата тоалетна хартия и рафта с кухненски пособия. От вътрешността на магазинчето дочу гласове.
"Това прави пет лева и двадесет и три стотинки." - каза омразният продавач - бе сигурна в това, защото сънуваше гласът му всяка вечер.
"Десет, двадесет, тридесет..." - дочу се провлаченият глас на старица, която изглежда броеше стотинки. - "Три лева и десет... Три лева и дванадесет. Ох, ами сега, какво ще правя." - жената очевидно нямаше достатъчно пари и гласът й трепереше от притеснение.
"Ах, ами... ще върна солта. Чедо, колко ще стане сметката, ако върна солта?"
"Добре, момент да проверя." - дочу се щракане на клавиши и познатото изпиукване на бар код скенера. 'Мръсник', си помисли си тя - 'дори и на тази жена не иска да помогне.'
"Така, госпожо, солта която сте взели днес е на проможия и е част от рекламната кампания на една нова фирма, която се опитва да навлезе на пазара. Промоцията е комбинирана - сол, хляб, масло, три кофички кисело мляко и парче кашкавал - за един лев. Как можах да забравя - наистина се извинявам, моля ви не ме докладвайте на собственика, аз съм отскоро тук. За да Ви компенсирам, ще включа и парче сирене към промоцията. Моля отидете и си изберете една хубава голяма буца от хладилната камера."
Жената очевидно не разбираше добре какво се случва, затова младият мъж отиде с нея до хладилната камера и взе една еднокилограмова бучка сирене, от скъпа марка. Също така смени кашкавала й с по-голямо парче, което беше от същата скъпа марка. Маркира всичко и й поиска един лев. След като старицата се разплати, той я помоли да не споменава за това пред колегите му, защото могат да го уволнят. Ако има друга подобна промоция - те ще кажат ведната, не са като него - разсеяни забравани. Старицата му обясни, че всички забравят понякога, благодари му за помощта и със широка усмивка на лице се отправи към изхода.
След като тя беше излезла навън, момичето, беше скрило зад рафта за кухненски изделия видя как младият продавач щракна нещо на касата и цената от 1 лев се промени на 17 лева и 23 стотинки. Цъкна копче и касовият апарат се отвори, той бръкна в джоба си, извади от там единствената двадесетлевова банкнота, постави я в касата, взе си рестото и затвори касата, като извади касовата бележка. Взе я, погледна я с топлите си кафяви очи и с усмивка и я прибра в задния си джоб.
Нещо в нея потрепна. Може би той не беше чак толкова лош... Може би пак би пазарувала в това магазинче. Може би...
След време щеше да разбере, че това беше моментът, който бе променил живота й. Това беше и историята, която разказваше на децата си - историята за това как се бе влюбила в баща им.
Константин
Subscribe to:
Posts (Atom)