Размисли

Насред полето... стъпвам...
Земята е под мен...
Под нея са предците,
навред с техните мечти.
Но не!
Не ще да е така това!
Не са там техните мечти,
не са там и техните души!
Там са само чуждите лъжи...

Няма истина в земята,
няма искреност в нощта,
няма смисъл във шегата,
нито утеха във страха.

Къде съм аз? Къде се крия?
Къде илюзиите си да разбия?

Стоя сам насред полето,
пред мен се шири вечността.
Крачка настрани неволна правя
и бързичко пропадам в пропастта.

Степта на лудостта и скалите на неволите,
Пътека, спасителна... тясна и трънлива, някак си дори ронлива...

Вървя... и бродя...

Тихо, нежно лъчите на звездите галят ми страни.
Завъртам се и виждам:
как есенният дъжд пада в танц на мъниста от вода,
как летният полъх живот на цветчетата плахо вдъхва,
как зимната ръка земята с одеало, меко, бяло, тя покрива,
как усмивката на пролетта в тъмнината слънцето разкрива.

Ехо на радост с лек привкус на тъга,
къде ли е живота, къде ли е света?
Къде ли е моята съдба?

Мисъл тъй една,
аз съм душа сама в човешката мъгла...
Но не! Човек е сам само в страха... и в греха!

ЖВ

Паяжини от света

Изтъкани като от коприна,
меки като облаците бели,
тънки като нишките на времето,
нежни като допир на усмивка.

Студени като зимен лед,
здрави като майчините нерви,
неуморни като морските вълни.

Невидими и явни,
прелестни и грозни,
малки и големи,
желани и омразни.

Паяжини от света,
нишки от желания,
бримки на любов,
примки на мислите човешки,
тъкан от дела,
мрежа от неща,
връзки свързващи съдбите,
сноп от малки задължения,
прежда от силните влечения,
това е всичко онова,
което ни с отаналите свързва,
което с нази ни обвързва.

Всичката любов, желания, страдания и страх.
Всичко е едно, накуп в житейското сукно.


ЖВ

Зима

Капки на тъма,
падащи мъниста от вода...
Вятър от съдба,
виелица в нощта...
Мирис на гора,
сладост тъй сама...
Студ и тръпки,
безкрайната тъга...

Сълзите топли от очите ронят се,
с дъжда самички борят се...
Дъхът в нощта се губи,
вятър на една душа...
Парфюмът сладникаво ухае,
но никой не му се мае...
Лед в сърцето и капчица страдание,
от болка почти загубено съзнание...

Съдбата е една, но и в най черната гора има късче светлина!
Не иде тя от прозорец далечен,
нито от фенерът в ръката на рицаря сърдечен,
нито пък от лагерен огън за сладки думи заречен...
Не! Светлината в нощта иде само от надеждата за деня!

ЖВ