В живота на всеки мъж идва един такъв момент, моментът на истината, моментът в който кулминира всичко - в който се вливат всичките потоци на твоето съществуване и който е опорна точка на екзистенцията ти в мултивселената. Моментът, когато си изцеден като домат, имаш още доста прясна мускулна треска на ръцете от работа и фитнес и когато дочуеш тези думи "Скъпи, ела ми отвори сладкото от ягоди, че не мога сама."
Инстинктивната ми мисъл беше да се направя, че просто ме няма - но нямаше как да стане това, защото преди малко ме беше видяла, докато ми беше отваряла вратата. Можеше да се престоря на заспал, но тогава просто щеше да дойде да ме събуди с ангелски вид и да ми връчи бурканчето от кошмарите ми в ръцете. То беше затворено от баба й. Баба й беше боец в UFC - Ultimate Fighting Championship - това е състезанието, което си пускаш, когато искаш да видиш малко истинска кръв по телевизията. С него плашат кечистите, когато се оплакват, че им е тежко или пък са си счупили нос, ръка, крак. Само най-големите главорези искаха да участват в това състезание, а баба й беше шампион на 3 различни теглови категории - за 20 години - във всички възрастови групи - дори при мъжете! Веднъж, мога направо да се закълна за това, я видях как изби един огромен пирон от бетонната стена само с поглед.
Та, това бурканче със сладко от ягоди бе затегнато лично от нея - бабата на моята сладка прасковка. Бурканчетата бяха направени от тестовата версия на Горила Глас 7Б - специална оферта бронирано стъкло от Корнинг, защото бурканчетата от горила глас 5 ставаха често на сол, докато ги затварше.
Та, проблемът бе, че ако не успеех да го отвия, щях да подложа съвместното ни съществуване в опасност, бракът и децата нищо не значеха. Милата ми сладковинка беше наистина фино животинче, но бе израстнала в стомамена кошара и гледана от баба си - имаше инстинкт на хищник и подушеше ли слабост, пускаше блага усмивка и безжалостно нападаше.
Аз бях мачото на града - от мачото на града, лошото момче, бях участвал в стотици сбивания и никога не бях губел, бях изтъкан от мускули и сигурно можех да пробия дупка в тухлената ни стена с юмрука си, ако се ядосах!
Но това сладко ме плашеше… Ама много ме плашеше, сънувах го през ден - знаех, че ще дойде моментът, в който няма да мога да го отворя и тогава животът ми щеше да се разпадне на милион малки парченца…
Събрах всичката мъжественост, която имах и пристъпих напред. Ходех наистина бавно, защото по пътя си внасях посленди поправки в завещанието си. Подписах го и го подпечатах набързо, пъхнах го в горното чекмедже на портмантото, че да го намерят като ми вадят протеиновите шейкове, и влезнах в кухнята.
Тя - моята сладка Лулу - сияеше. Дойде и се увисна на врата ми, набра се и ми даде звучна целувка. След това със салто се приземи на пода и с усмивка ми връчи бурканчето: "Бубуу, баба пак е прекалила, не мога да го отворя - моля те отвори ми го."
Пот започна да се стича от лицето ми, протегнах грамадната си ръка - все пак бях два метра и десет - и взех бурканчето. В момента, в който бронираното стъкло докосна плътта ми, аз вече знаех че това е то. Каквото било - било, не бих казал, че съм живял лошо, напротив дори. Нали знаете - понякога човек просто знае, има предчувствие, 6то чувство един вид.
Докато Любомира продължаваше да ме гледа влюбено, аз бавно извадих грапавите ръкавици за строителни дейности, които обикновено ползвах при отварянето на бурканчетата на на 93 годишната баба Кичка - която междувпрочем изглеждаше на 25... но това е тема за друг проблем.
Проверих дали ръкавиците са добре затегнати - все пак трябваше да имат максималко сцепление с бурканчето - и след това заех поза, която ми позволяваше да използвам максимална сила. Три, две, едно…. Започнах да се напъвам! Забележете не казвам развивам, защото капакът на бурканчето разбира се не помръдваше - просто си стоях в кухнята, надувах мускули, пуфтях като хипопотам в сауна, червенеех като изгорял от слънцето домат и изобщо си се напъвах.
Разби ра се, това не даде резултат, първият ми опит беше отишъл - бегло забелязах, как усмивката от лицето на Лулу започва да намалява - липсваше вече този невинен блясък и зад него постепенно се прокрадваше инстинкът на професионален убиец.
Втори опит - този път бях загрял от първия път и мускулите ми бяха пълни с кръв - досетих се твърде късно, че е можело да взема от бързодействащите стимуланти в хола - твърде късно уви. Опитвах се около минута при втория опит и през цялото време си мислех, че да развиваш ръчно запоени бойни танкови снаряди сигурно е толкова лесно и приятно занимание, за разтуха в следобедния припех - под лекия ветрец на морето…
Оставаше ми само още един опит - знаех го, а и изглежда и Любомира вече го знаеше, защото лицето й се беше превърнало в каменен модел на идеалните женски лицеви пропорции. Само едната вежда леко играеше издайнически.
Това беше моментът - моментът на истината, в който или щях да докажа, че съм мъж или край - дори не ми се мислеше каква форма би имал този край, знаех само, че е край и това ми стигаше.
Трети опит - този път бях готов да мина лимита си, да надскоча себе си - както го бях направил, когато бях станал световен шампион по борба в тежка категория. Тогава баба Кичка беше сред публиката и нямах избор просто. Сега ситуацията беше подобна. Използвах трите години в Тибет да концентрирам Чи-то си във всеки един от пръстите ми поотделно. Гледах буркана с две отворени очи и половина - още бях неопитен и третото око ми се отваряше само до половината, но и това стигаше, за да анализирам атомните решетки на метала и да видя вдлъбнатитите, които предните ми 2 опита бяха оставили по петорно закалената стомана на капака.
След тридесет секундна концентрация започнах да се напъвам. Умората от фитнеса и от работата се беше изпарила, знаех, че нищо не знам и това ми даваше увереност! Стисках буркана с все сила и заизвивах мускулестото си тяло. Сигурно приличах на бизон, омотам в мрежа, борещ се за живота си и опитващ се да се отксубне от примката - по цялото ми тяло се стичаше под, подът беше вече мокът. Температурата на мусклите ми беше скочила с поне 4-5 градуса и млечният шоколад на плота до мен се топеше. Капакът не помръдваше, оставаха ми само още 10тина секунди сила в мускулите, преди да ми трябва почивка. Знаех, че 4ти опит няма да има. Беше сега или никога! Взех решение, единственото възможно решениет, което можеше да взема, реших да дам още повече от себе си!
След тридесет секундна концентрация започнах да се напъвам. Умората от фитнеса и от работата се беше изпарила, знаех, че нищо не знам и това ми даваше увереност! Стисках буркана с все сила и заизвивах мускулестото си тяло. Сигурно приличах на бизон, омотам в мрежа, борещ се за живота си и опитващ се да се отксубне от примката - по цялото ми тяло се стичаше под, подът беше вече мокът. Температурата на мусклите ми беше скочила с поне 4-5 градуса и млечният шоколад на плота до мен се топеше. Капакът не помръдваше, оставаха ми само още 10тина секунди сила в мускулите, преди да ми трябва почивка. Знаех, че 4ти опит няма да има. Беше сега или никога! Взех решение, единственото възможно решениет, което можеше да взема, реших да дам още повече от себе си!
Мускулите ми завибрираха от 150-те процента, усилия на които ги подлагах. Усетих как костите ми започват да се напукват, светът се зави, нямаше как да се предам - просто беше немислимо - можех и щях да превъзмогна съдвата си. Майната му - нали съм от Пловдив! Достигнах 200% напрежение в мускулите, някои от мускулните ми влакна започнаха да се късат, ръката ми стана тройно по-голяма отколкото бе обикновено, вените във врата ми бяха с размерите на градиснки маркучи. Тъкмо, когато вече бях решил, че това е то - се случиха три неща едновременно.
Първото беше, че котката ни умря от стрес, второто беше, че бурканчето изпука - не изгърмя като 10 килограма динамит - заради вакума вътре, разбирате ли. Третото пък беше че аз изпаднах в несвяст - може би заради ударната вълна на внезапното ниско налягане, което се бе образувало заради оттеглящият се въздух към бурканчето.
Докато падах към пода и усещах как любимата ми Лулу ме поемаше в обятията си, можех да си мисля само едно: "Трябва да започнем да пазаруваме сладка от магазина…"
Константин
Константин
