Приятел

Той го мразеше. Ненавиждаше го. Биеше го, риташе го, блъскаше го, дразнеше го, малтретираше го. Всичко това продължаваше дълго, но животното никога не го напускаше и не се опитваше да го захапе.
Времето минаваше и листата окапаха. Дърветата се оголиха като мраморни статуи. Зимата наближаваше.
Един ден той така го ритна, че изглежда му счупи едно или няколко от ребрата. Кучето изскимтя и подви опашка. Той се смееше.
На следващия ден отиде за риба. Реши да застане насред реката, нагоре по течението от мястото където тя е наистина дълбока и страшна. Подхлъзна се и падна. Удари си главата.
Свести се на брега. Болките в главата му бяха безкрайни. След малко се поосъзна и разбра, че не е сам. Вия го до себе си, да диша тежко и бавно с хриптене заради гръдната рана. Очите му го гледаха мило. Тогава той разбра, че кучето което той ненавиждаше с цялата си душа му бе спасило живота.
"ЗАЩО??" - попита го той. "ЗАЩО МЕ СПАСИ?"
Кучето сложи глава на гърдите му и с последното си дихание му отговори:
"Защото любовта не е нещо, което може да се нарани, защото аз те обикнах още от малък и независимо колко ме биеше и колко ме мразеше аз знаех, че ще те обичам до своя край..."
Той го прегърна и горко заплака...