Размисли

Насред полето... стъпвам...
Земята е под мен...
Под нея са предците,
навред с техните мечти.
Но не!
Не ще да е така това!
Не са там техните мечти,
не са там и техните души!
Там са само чуждите лъжи...

Няма истина в земята,
няма искреност в нощта,
няма смисъл във шегата,
нито утеха във страха.

Къде съм аз? Къде се крия?
Къде илюзиите си да разбия?

Стоя сам насред полето,
пред мен се шири вечността.
Крачка настрани неволна правя
и бързичко пропадам в пропастта.

Степта на лудостта и скалите на неволите,
Пътека, спасителна... тясна и трънлива, някак си дори ронлива...

Вървя... и бродя...

Тихо, нежно лъчите на звездите галят ми страни.
Завъртам се и виждам:
как есенният дъжд пада в танц на мъниста от вода,
как летният полъх живот на цветчетата плахо вдъхва,
как зимната ръка земята с одеало, меко, бяло, тя покрива,
как усмивката на пролетта в тъмнината слънцето разкрива.

Ехо на радост с лек привкус на тъга,
къде ли е живота, къде ли е света?
Къде ли е моята съдба?

Мисъл тъй една,
аз съм душа сама в човешката мъгла...
Но не! Човек е сам само в страха... и в греха!

ЖВ