Сивото бяло

Бродя из сивото на бялото черно,
стъпвам по праха на вечната лъжа,
ходя по моста на утрешните обещания.
Нося се тихо, плавно и бавно,
сам сред тълпа от плахи герои.
Вперил съм поглед в хоризонта,
далеко, далеко, на две педи от мене.
Душа покорно навел, гонещ поредната цел.

Сърцето думти, мозъкът фучи, а времето лети ли лети.

Синевата чернее, чернотата синее,
слънцето се белее, а луната искрящо си грее.

Плътно мълчание, прикрито с бъбривост.
Силно терзание, укрито в ленивост.

Капки дъжд падат, солени и болни.
Буря се разраства - буря от падащи звезди,
милите загиващи очи.

Тихото екне,
парещо като леден полъх.
А сивото бяло нейде се чернее,
нейде се белее.


Ж.В.