Стоеше тя там, изящна -
до речната безспирна хладнина,
стоеше и песен с нежен глас плетеше,
сякаш на струни от копринени слова.
Птичките край нея весело летяха,
дърветата галено със сянка я обляха,
а вирът нормално руен,
тук беше сякаш нарочно по-тих - не буен,
по-дълго да я зърне,
отражението й да прегърне.
Усмивката й беше нежна като розови цветя,
устните й алени като в приказка една,
кожата й нежна като сутрешна слана,
а косите й бяха като млади водопади,
стичащи се прави по нейната страна.
Очите й бяха като небесна синева.
Ухаеше на свежест,
ухаеше на красота.
Ж.В.
No comments:
Post a Comment