Момчето погледна в огледалните води, а вътре нищо не се виждаше освен небето и клоните на дървото над него. Обърна се и попита стареца: "Защо не виждам отражението си в езерото?" Старецът се усмихна благо и рече "Това е защото езерната вода се е научила да отразява само истинските неща около нея."
Момчето възнегодува "Това значе ли, че аз не съм достатъчно истински?"
Старецът протегна своята костелива ръка, прокара я по буините кестеняви коси в милувка. "Не, това никак не е така, ти си поне толкова истински, колкото е това дърво, колко е небето и въздухът наоколо, колкото е слънцето и луната, всеки човек е истински по своята природа. Обаче има нещо, което повечето хора са забравили. За да видим отражението си в това езеро трябва да сме постоянни. Не трябва да се отмятаме от истината в сърцата си, не трябва да сме като приливите и отливите. Трябва да сме по-скоро дълбоко вкоренени в нашата вяра и да не се оставяме на ветровете на живота да ни отвеят. Само тогава, когато сме намерили себе си, когато противно на неволите, които ни спохождат, не се отричаме от истинските неща в живота, от любовта, от вярта и надеждата, от приятелството и от упованието, само тогава, мило дете, ще можем да видим отражението си в езерото."
Старецът каза това и бавно се изправи и се запъти към колибката на брега, беше време за вечеря. Докато момчето още обмисляше думите на беловласият странник, то видя, че като минаваше покрай езерото, ликът на старецът се отрази в огледалното езеро. Само че отражението не беше на възрастен и възгрохнал отшелник, беше на млад мъж с благ поглед и сияещи одежди.
Константин
No comments:
Post a Comment