Проблясък

Отворих очи. Стоях в каютата, седнал на твърдото легло. Погледнах напред - към тавана. Сивите ивици на металната повърхност описваха перфектни геометрични форми. Симетрии, повторение, смисъл. Прокарах пръст по тях, дори не бе необходимо да си протягам изцяло ръката, те бяха на по-малко от половин метър от леглото ми. Усетих хладната безразличност на материята под пръстите ми. Започнах да следвам един по-широк улей с пръст, някак незаинтересновано и в плен на онази инертност, която ни обзема, когато не мислим за нищо конкретно, но същевременно мислим за всичко. Пръстът ми стигна до края на стената, а улеят продължаваше по нея. Това ми бе достатъчно, за да възвърна контрол над блуждаещите си мисли. Отметнах меката топлина на завивката и скочих от триетажното легло директно на пода. В почти половин стандартна гравитация това действие изглеждаше някак елегантно - грациозно. Или поне аз така си помислих, докато проследявах с поглед отражението си в шлифофаната стена отпред. Стъпих на пода и мигом усетих топлата струйка въздух, която отопляваше каютата. Вляво от мен се намираше илюминаторът. Отидох до него и се взрях в необятното. Вглеждайки се в безкрайната тъмнина, открих как от нея също ме  гледат те. Милиони, светещи и пълни с достойнство и жар - звезди! Като бях малък и учехме в училище за тях и най-вече за нашите две звезди, обикалящи една около друга - вплетени сякаш в обигран любовен танц, ги възприемах като нещо красиво, нещо изящно. Едва години след това обаче, в академията, започнах да откривам истинската им прелест. Светила в мрака, пазители на битието и покровители на живота. Тези прекрасни небесни кандила са пръснати из цялата вселена, сякаш за да ни напомнят за това, че и най-черният мрак може да се обезсили само от искрица светлина.
Стоях и се взирах навън, към необятното. Гледката, както винаги, бе неописуема. Плетеница от цветове, избродирани с различна яркост, плътност и сила на дрехата на вселената. Облаци от сини, червени, жълти снежинки описваха пред очите ми фигури, вечни по своето постоянство и едновременно смирено кратки пред десницата на времето. Стоях до силовото поле на илюминатора и за пореден път ги съзирах като за първи. Искаше ми се в тях да намеря някакви отговори, отговори за предстоящото. Знаех, че не могат да ми отговорят, но може би и те ме гледаха с надежда да намерят своите въпроси осмислени в моето съществуване. Не знам, не съм сигурен, че някой знаеше. Единственото, което ми беше ясно бе, че предстоеше среща със страшното. С непознатото и това всеки път ме плашеше, но същевременно и вълнуваше.
Обърнах гръб към светулките на нощта и се запътих към изхода от кабината. "Проблясък" бе останал твърде дълго без първия си офицер, време беше да се заема със задълженията си, не оставаше много време.

Константин