Мляко с вкус на какао

Песен, по три лева килото. Взимам си една, пъхам я в съседното измерение и зачаквам. След малко през прозореца долита един прозорец и се запотява със следните думи "Ела" Отивам. Чакам. Тръгвам си и пак се връщам. Ето, най-накрая се появява сияещата орхидея и ме приема при себе си на аудиенция. Оплаквам се от проливния мед, вече цяла седмица. Тя ме изслушва и миловито ми забива два шамара. Да съм спирал да хленча. Спирам. Праща ме да видя огледалото на истината. Виждам го. Там си е. Покрито е леко с прах, особно по ъглите, явно хората се оглеждат по-скоро централно отколкото по ъглите. Взимам един саморасъл парцал и го избърсвам в единия край. Виждам рецептата за хамбургер на Мак Доналдс. Взимам парче самотна земя и прикривам деянието си като обилно поръсвам огледалото. Слагам и щипка сол за вкус. Тръгвам си. Сияещата Орхидея и без това сигурно спи вече и няма да чуе другата ми молба. А така или иначе имах само една молба. Какво да правя сега? Неувереността ме тласка уверено напред. Забивам се в едно дърво. Изглежда съм твърде праволинеен и не мога да заобикалям добре препятствия. Взимам един минаващ спагет и го пъхам в джоба си за показно как да се огъвам около трудностите. Той се огъва около джоба ми и пада в канализацията. След време разбирам, че костенурките нинджа са минали на паста. Защо ли? Карай. Карам. Минавам едно селце със светлозелени покриви. Чудя се. Спирам да се чудя. Пътят е хлъзгав. Сигурно е валяло пак. Но не е, просто си е хлъзгав. Разбирам го твърде късно, подхлъзвам се с всичките три гуми на колата. Дори долавям как резервната гума в жабката прошепва в изблик на съпричасност "Подхлъзв". Падам. Ставам. Пак падам. Пак ставам. Омръзва ми и решавам вместо отново да падна да направя нещо по-разнообразно. Купувам си билети за кино. Отивам на кино. Гледам филма. Любовна история между човек, маймуна и тостер. Накрая когато вече нямаше искра между човека и маймуната, тостерът я достави. Буйни аплодисменти и объркана маймуна. Живот. Връщам се в летящата по склона кола. Докъде бях стигнал. А да - падам. Спирам. Излизам леко зашеметен от колата и виждам една коала в гащиризон. Чопли нещо. Какво ли е това? Приближавма се и вадя мини версия на хадронния колайдер от джоба си. Мигновенно засилвам няколко водородни протона до 99.9 процента от скоростта на светлината и обстрелвам нещото, което коалата чопли. В големия взив, който последва, си сядам на дупето и анализирам данните. Петабайт по петабайт. Разбирам. Еврика! Коалата чопли семки. Хм. Безинтересно. Подминавам я като малка гара и стигам до една голяма гара. На релсите има нещо. Да, влак. Качвам се. Слизам - да проверя дали вратите са в изправност. Качвам се пак. Влакът обаче вече е потеглил и без да искам съм се качил на невидимия космически кораб, скрит в храстите. Извънземните са леко изненадани, но се окопитват бързо - черпят ме чай. Приемам. Разказват ми, че не са извънземни, а са преди-земни. Нашите предци. Построили са си комунизма. Стоят си на гарата и гледат сеира на хората, като се изхранват от - не можах да разбера. Думата е непозната. Звучи ми като Релси. Хммм, излизам. Потеглям на запад. Стигам до страната на изгряващото слънце. То тъкмо залязва. Каква ирония само.




Константин